— Да… Много хубаво го нарече. Лудница. Рая е една лудница. Цялото ти съществуване е един невъобразим ужас, а когато вече паднеш и не можеш да слугуваш, пращат те, откъдето са те взели. С голяма торба, за да снабдяваш света на господарите с крехка плът.
— Слушай, почва да ми омръзва… — започна Ник и отпусна цевта на пистолета надолу.
— А аз съм уморен. Много уморен.
— Ами тогава да вървим — сговорчиво предложи детективът.
— Къде? — сепна се старчето и направи две крачки.
— В полицията.
— Защо?
И ококорчи едни такива честни, доверчиви очички. И в същия момент с невероятна за белите си коси бързина вдигна чантата и замахна да я захлупи на главата на Ник
Японците казват, че за да се автоматизира едно движение, трябва да си го правил един милион пъти. Ник бе натискал спусъка на тренировки и стрелби долу-горе толкова.
Куршумът се заби на един пръст под гръкляна на старчето. То се люшна назад, направи две крачки и падна по гръб.
Чантата се търколи няколко пъти и спря току под клончетата на млад бор.
10.
Лежаха потни и отмаляли на спалнята.
— Аутопсията показа странни неща. Само мед и мляко в червата му. И знаеш ли, има едни резки на плещите си.
— Какви? — измърка Мария.
— Като че са му били присадени крила.
— Глупости, Ник. А торбата?
— Видях като вкара детето в нея. После изчезна. Все едно, че никога не я е имало… Още малко Колимечков и мен да вкара в лудницата. Добре, че Глория го разпозна.
— И?
— Писаха го луд и приключиха случая.
Ник помълча и продължи:
— Преди шесдесет и две години са изчезнали три деца. Намерих им снимките. Има един Кирчо. Бил е на четири годинки.
— Е, и? — озадачи се Мария.
— Много прилича на стареца.
— Глупости.
— И в полицията така ми казаха. — въздъхна Ник.
Мария се завъртя, сложи брадичка на голите му гърди и измяука:
— А десетте бона?
— Какво? — промърмори той.
— Знаеш ли, съгласна съм и на тико.
— Няма да стане — внезапно охладня Ник.
— Защо?
— Така… Краката ти са дълги, ще ти е трудно.
— Проучих — седалката може да се мести.
— Не!
— Ник! — с лошо предчувствие извика Мария.
— Не се сърди. Такова… парите ги дадох на Коцето. Ще наема един голям учен.
— Учен ли? — ахна тя.
— Да. От Тринидад и Тобаго.
— А, не!… Край!
— Хей, къде тръгна гола?…