— Чудя се какво ли става с него?
Харисън Марлоу изръмжа:
— Зная какво става с него.
— Знаеш ли?
Той кимна.
— Много е разглезен, това е то. Свикнал е всичко да получава и се цупи, като го помолиш за нещо дребно, като това да придружи сестра си. Ядосан е, че не е могъл да седи в двора на Рандъл и да се занася с братовчедката на Томи, Джоан.
— Хари, ставаш ужасен.
— Не, не съм — настоя той. — Слушай какво ти говоря. Познавам момчетата. Нужна му е само малко дисциплина. — Започна да натъпква лулата. — И ти правиш същото с Рина. Угаждаш й за всичко. Скоро и тя ще се разглези.
— Зная какво те безпокои — каза тя. — Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че израстват. Искаш да ги запазиш завинаги деца.
— Не. Но трябва да признаеш, че са разглезени.
— Може би, малко — съгласи се тя. Той се усмихна.
— Е, както и да е. Добре, че следващия месец се връщат на училище. „Берингтън“ е добро училище за Лади.
— Да — съгласи се тя. — Радвам се, че и Рина приеха в пансиона на Джейн Винсент. Ще направят от нея една малка дама.
За Лади това бе лято на болки и страдания, на дива, физическа наслада и мъчителни, вцепеняващи съвестта агонии. Не можеше да спи, не можеше да се храни, боеше се да я погледне сутрин, а после, когато я видеше, му бе непоносимо да я загуби от поглед. Мъчителна ревност го обхващаше, щом я видеше да говори или да се усмихва на други момчета. Картини, породени от познанието, изпълваха съзнанието му, той виждаше тези момчета да правят с нея това, което той правеше. Неспокойно, изплашено удовлетворение се прокрадваше в него, когато двамата бяха заедно.
И през цялото време дълбоко в душата се таеше страхът — страхът, че ще бъдат разкрити, страхът, че ще види болката, ужаса и отвращението по лицата на родителите си, когато узнаеха.
Обаче щом тя го погледнеше, усмихнеше ли му се, докоснеше ли го, всичко изведнъж изчезваше и той бе готов да направи всичко на света, за да я зарадва. Унижаваше се, пълзеше пред нея, плачеше с болката на самобичуването. После страхът пак се връщаше. Защото не можеше да се избяга от факта. Тя му беше сестра. Никак не бе редно.
С чувство на облекчение посрещна края на това безумно лято. Свършено беше, мислеше си той. Далеч от нея той ще успее да намери пак себе си, да контролира страстите, които бушуваха в кръвта му. И когато се върнеха на плажа следващото лято, щеше да бъде вече друго. Той ще бъде различен, тя ще бъде различна.
„Вече не, ще й каже той. Вече не. Не може така“.
Вярваше в това, когато се завърна в училище в края на лятото.
7.
— Бременна съм — заяви тя. — Ще имам дете.
Лади почувствува как го обзема някаква тъпа болка. Да, винаги бе знаел, че ще се случи и това. Още от онова първо лято преди две години. Погледна я, присвивайки очи от слънцето.
— Откъде знаеш?
Тя заговори тихо, сякаш ставаше дума за времето.
— Закъснях — обясни простичко. — Никога преди не съм закъснявала.
Той си погледна ръцете. Лежаха изпечени от слънцето на белия пясък.
— Какво смяташ да правиш?
— Не зная — отговори тя. Златистобялата й коса проблесна на слънцето, когато се обърна и загледа океана. — Ако до утре не стане нищо, предполагам, че ще трябва да кажа на мама.
— Ще… ще й кажеш ли за нас?
— Не! — рязко, но тихо каза тя. И изпревари следващия му въпрос. — Ще кажа, че е Том, или Бил, или Джо. — Изрече това, без да го погледне.
Въпреки волята си изпита ревност.
— Била… била ли си с всички тях? — запита колебливо той.
Тъмните й очи се заковаха в неговите.
— Не! — натърти тя. — Разбира се, че не. Само с теб.
— Ами ако тя говори с тях? Ще разбере, че я лъжеш.
— Няма да говори — каза уверено Рина. — Особено като й кажа, че не зная кой точно е бил.
Той я изгледа озадачен. В толкова много отношения тя беше по-възрастната от него.
— Какво мислиш, че ще направи тя?
Рина сви рамене.
— Не зная. Едва ли може да стори много обаче.
Той я загледа как се запъти по плажа към нейни приятелки, после се търкули на пясъка и зарови глава в ръцете си.
Изохка на глас. Беше се случило. Някъде дълбоко в подсъзнанието бе знаел, че ще се случи. Припомни си нощта преди няколко седмици.