Всичко, което остана, бе звукът на тихите стонове в гърлото й и грозното му, мъчещо я тяло върху нейното.
Лади се търкули на пясъка. Край на всичко. Утре майка му щеше да узнае. И вината бе негова. Ще обвинят него и ще бъдат прави. Не биваше да допусне да се случи. Някаква сянка падна върху него и той вдигна очи.
Рина бе застанала до него. После седна на пясъка.
— Какво ще правим?
— Не зная — каза тъпо той. Тя улови ръката му.
— Не трябваше да те оставям да го сториш — прошепна тя.
— Не можеше да ме спреш — каза той. — Не знам какво ми стана. — Погледна я. — Да бяхме някои други, можехме да избягаме и да се оженим.
— Зная.
Гласът му стана по-горчив:
— Макар че не сме истински брат и сестра. Ех, да не бяха те осиновявали…
— Но го сториха — каза бързо Рина с увереност и разбиране. — Освен това, не можем да ги виним. Не те са виновните. — Усети как сълзите напират в очите й. Остана така смълчана, докато те се търкаляха по бузите й.
— Недей да плачеш.
— Не… не мога! — прошепна тя. — Изплашена съм.
— Аз също — призна той. — Но с плач няма да си помогнем.
Сълзите продължиха да се търкалят кротко. След малко чу гласа му. Погледна го. Устните му се движеха вдървено:
— Макар че си ми сестра, нали знаеш, че те обичам?
Тя не му отговори.
— Струва ми се, че винаги съм те обичал. Не можех да не те обичам. Някак другите момичета не представляваха нищо за мен, когато ги сравнявах с теб.
— Аз пък мисля, че причината да бъда толкова лоша е, защото те ревнувах от момичетата, с които ходеше — призна тя. — Не исках да те имат. Затова ти правех онази работа. Не можех да позволя на друго момче да ме докосне. Не можех да ги понасям.
Ръката му притисна пръстите й.
— Може би все пак всичко ще се оправи — каза той, опитвайки се да я успокои.
— Може би — каза тя с безнадежден тон.
Престанаха да говорят, обърнаха се и загледаха как крайбрежното вълнение се разлива и отминава заедно с детството им.
Лади седеше на кърмата на малката платноходка, загледан в майка си на носа. Усети порив на вятъра да грабва платното и автоматично компенсира течението, загледан в небето. Надигаха се купести облаци. Време беше да се връща на кея. Бавно изви и насочи към пристана.
— Връщаш ли? — дочу той гласа на майка си.
— Да, мамо — отговори. Странно беше присъствието й. Но тя бе пожелала да дойде. Сякаш чувствуваше, че нещо го смущава.
— Много си тих тази сутрин — отбеляза тя. Не срещна погледа й.
— Трябва да се съсредоточа върху плаването, мамо.
— Не зная какво става с вас, деца — каза тя. — И двамата сте толкова умълчани напоследък.
Той не отговори. Наблюдаваше купестите облаци над главите им. Мислеше за Рина. После за себе си. После за родителите си. Странна болка се надигна в душата му. Усети как очите му пламнаха и го засмъдяха.
Гласът на майка му бе изненадан:
— О, Лади, ти плачеш?
В този миг нещо в него се отприщи и ридания разкъсаха гърдите му. Усети как майчината му ръка притегли главата му към гърдите, както го бе правила толкова пъти, когато бе малък.
— Какво има, Лади? Какво не е наред? — попита тихо тя.
— Нищо — изхълца той, опитвайки се да сподави сълзите. — Нищо.
Тя нежно го погали по главата.
— Нещо не е наред — повтори меко тя. — Зная, че има нещо. Можеш да ми го кажеш, Лади, каквото и да е, можеш да ми го кажеш. Аз ще разбера и ще се опитам да ти помогна.
— Нищо не можеш да сториш! — извика той. — Сега никой нищо не може да стори!
— Опитай и ще видим. — Той не проговори. А очите му търсеха по лицето й нещо, което тя не можеше да разбере. Долови само странната уплаха в тях. — Да няма… да няма нещо общо с Рина?
Като че ли мускулите, които опъваха лицето му, изведнъж се разкъсаха.
— Да, да! — изкрещя той. — Ще има бебе! Моето бебе, мамо! — добави със стиснати устни. — Аз я изнасилих и тя ще има бебе от мен!
— О, не!
— Да, мамо! — каза той и лицето му изведнъж се вкамени.
Сълзите рукнаха от очите й и тя закри лицето си с ръце. Това не можеше да се случи с децата й. Не с нейните деца. Беше желала да имат всичко, беше им дала всичко. След малко си възвърна самообладанието.
— Мисля, че е по-добре да се върнем — тихо промълви тя.