— Връщаме се, мамо — каза той и се загледа в ръцете си на румпела. Думите потекоха. — Не зная какво стана с мен, мамо. — Той я загледа с измъчени очи, а гласът му беше изопнат и напрегнат. — Но порастването съвсем не е това, което разправят, не е така, както го пишат по книгите. Порастването е същинска паница лайна.
Спря, стъписан от езика си.
— Прощавай, мамо.
— Няма нищо, синко.
Умълчаха се, а вълните блъскаха лудо отстрани на лодката.
— Не вини Рина, мамо — каза той, повишавайки глас. — Тя е още дете. Аз съм виновен за всичко.
Тя вдигна очи към сина си. Проблясък на разбиране сякаш разкъса сивия воал, паднал пред очите й.
— Рина, е много красиво момиче, Лади — каза тя. — Мисля, че на всеки ще му е доста трудно да не се влюби в сестра ти.
Лади срещна погледа на майка си.
— Обичам я, мамо! — каза тихо той. — И всъщност тя не ми е сестра.
Джералдин не проговори.
— Много ли е лошо това, което казвам, мамо? — попита той. — Аз не я обичам като сестра. Обичам я… — той потърси думата — другояче.
Другояче, помисли си Джералдин. Не беше лошо казано.
— Страшно нередно ли е, мамо? — запита Лади.
Тя погледна сина си, изпитвайки мъка, която не можеше да обясни.
— Не, Лади — тихо каза тя. — Просто го приеми като едно от тези неща, за които човек нищо не може да стори.
Той въздъхна дълбоко и започна да се чувствува по-добре. Поне майка му го разбираше, не беше го осъдила.
— Какво ще правим, мамо?
Тя го погледна в очите.
— Първото нещо, което трябва да направим, е да уверим Рина, че разбираме. Бедната, вероятно е страшно изплашена.
Той присегна, улови ръката на майка си и я притисна към устните си.
— Толкова си добра към нас, мамо! — прошепна той, като я гледаше с признателност.
Това бяха последните му думи. Защото точно в този момент вихрушката връхлетя отдясно на лодката и я преобърна.
Рина наблюдаваше апатично рибарите, когато извлякоха труповете на брега и ги положиха на плажа. Загледа се в тях. Лади и мама. Нещо се завъртя в нея. Ненадейно усети някакъв гърч в слабините и се преви на две, падайки на колене в пясъка, до двата безжизнени трупа. Затвори очи разхълцана и една ужасна влага започна да изтича от нея.
8.
Маргарет Брадли уморено погледна листата върху бюрото. Те бяха изписани с разкривените йероглифи на момичетата, посещаващи нейните лекции. Бутна ги рязко настрана и се изправи. Отиде до прозореца и неспокойно се загледа навън. Беше преуморена, изтощена от безкрайното еднообразие на работата.
Загледана в сивия вечерен здрач, тя се чудеше защо се бавеше писмото от Сали. Бяха изминали повече от две седмици от последното, а обикновено писмата пристигаха два пъти седмично. Да не би Сали да е намерила някоя друга? Друга приятелка, с която да споделя интимните, нашепвани тайни?
На вратата се почука колебливо и тя се обърна.
— Да?
— Бърза поща за вас, мис Брадли — чу тя треперещия глас на портиера Томас.
Бързо отвори вратата и пое писмото.
— Много ви благодаря, Томас — каза тя и затвори вратата.
Облегна се на нея и загледа писмото в ръката си. Почувствува се ободрена. Беше почеркът на Сали. Отиде при бюрото и бързо разкъса плика.
„Скъпа Пеги,
вчера се омъжих…“
Почукването на вратата беше толкова тихо, че първоначално тя не го чу. То се повтори, този път по-силно. Вдигна глава от бюрото.
— Кой е? — запита тя с дрезгавия си глас.
— Рина Марлоу, мис Брадли. Мога ли да ви видя за момент?
Учителката се надигна уморено.
— Изчакай за миг — подвикна тя.
Отиде до банята и се погледна в огледалото. Очите й бяха зачервени и отекли, червилото леко размазано. Изглеждаше по-възрастна от своите двадесет и шест години. Завъртя крана и свали грима от лицето си с една кърпа. Огледа се. Десет години тя и Сали бяха неразделни. А сега всичко бе свършило.
Остави кърпата на полицата и тръгна към вратата.
— Влезте! — каза тя, като я отвори.
Рина погледна учителката в лицето. Мис Брадли изглеждаше така, сякаш бе плакала.
— Прощавайте, ако съм ви обезпокоила — каза тя. — Мога да дойда по-късно, ако искате.