— Повече от година сте в Париж — прекъсна я Жак — и още не сте се научили, че човек не бива да бърза, след като се е нахранил. Каквото и да ви очаква, ще чака. — Той направи знак на минаващия келнер. — Ало!
Келнерът спря и се поклони почтително.
— Мосю?
Рина се отпусна на стола. Жак я погледна въпросително.
— Перно. С лед.
Той сви рамене.
— С лед — повтори той на келнера. — Чухте госпожицата.
Келнерът я погледна бързо с характерното за французите одобрение.
— С лед, мосю — каза той. — А за вас обичайното?
Жак кимна и келнерът ги остави. Той се обърна към Рина.
— И как върви рисуването? — запита той. — Напредвате ли?
— Знаете много добре — засмя се Рина. — Боя се, че от мен никога няма да излезе художничка.
— Но поне се развличате?
Тя се обърна и загледа улицата. Неуловимият аромат на май, който се усещаше само в Париж, вече се носеше из въздуха. Шофьорите на камиони бяха вече по ризи, а жените отдавна бяха зарязали еднообразните сиво-черни палта.
— Не ми отговорихте — каза той.
Тя се обърна към него, когато келнерът се върна с напитките.
— Развличам се — каза тя и взе чашата.
— Сигурна ли сте? — настоя той.
— Сигурна съм, естествено — разсмя се ненадейно тя.
Той вдигна чашата.
— A votre sante!
— A votre sante! — повтори тя.
— А приятелката ви? — запита той. — Как е?
— Пеги е чудесно — автоматично каза Рина. Погледна го проницателно. — Пеги е много добра към мене. Не зная какво бих правила без нея.
— Откъде знаете? — бързо вметна той. — Никога не сте опитвали. Вие сте млада, красива. Можете да се омъжите, да имате деца, дори да…
— … да стана ваша метреса? — прекъсна го усмихнато тя.
Той кимна и се усмихна.
— Дори да ми станете метреса. Не е най-лошото, което би могло да се случи. Но не забравяйте условията ми.
Тя го погледна в лицето.
— Вие сте много мил човек, Жак — каза тя, припомняйки си следобеда, когато ги бе чула за пръв път.
Тя и Пеги бяха от няколко месеца в Париж и тъкмо си бяха намерили апартамент, след като баща й си бе дал съгласието да остане в Париж една година. Пеги я бе завела на някакъв прием, даван от професор в университета, където току-що бе започнала работа.
Рина се почувствува много самотна на приема. Френският й не беше особено добър, за да се смеси с другите гости, затова се беше оттеглила в един ъгъл. Разлистваше някакво списание, когато чу нечий глас:
— Мис Americaine?
Вдигна поглед. Строен, мургав мъж с леко посивели слепоочия стоеше пред нея. Усмихваше се любезно.
— Hon parle fran…
— Аз говоря английски — каза бързо той.
Тя се усмихна.
— И защо такова симпатично момиче като вас стои само и разгръща списание? — запита той. — Кой е бил такъв глупак да ви доведе на такъв прием и след това… — той направи изразителен жест с ръка.
— Приятелката ми ме доведе — каза Рина, посочвайки Пеги. — Тя тъкмо постъпи на работа в университета.
Пеги оживено разговаряше с един от професорите. Изглеждаше много привлекателна в тесния си елегантен костюм.
— О! — каза той със странен израз на лицето.
— А вие кого доведохте?
— Никого — сви рамене той. — Всъщност, дойдох с надеждата да се запозная с вас.
Тя погледна ръката му и забеляза халка, която обикновено французите носеха.
— Едва ли очаквате да ви повярвам? — възрази тя. — Какво би казала жена ви?
Той се усмихна и се засмя заедно с нея.
— Жена ми положително ще ме разбере. Тя не можеше да дойде. Тя е много, много бременна. — Той протегна ръце в огромен кръг пред себе си.
Тя пак се разсмя и точно тогава гласът на Пеги долетя зад рамото й:
— Забавляваш ли се, мила?
Няколко седмици по-късно беше сама в апартамента, когато телефонът иззвъня. Беше Жак и се срещнаха за обяд. След това още няколко пъти.
После един следобед — беше ден, подобен на днешния — те пак седяха нехайно с напитките си.
— Защо толкова се боите от мен? — внезапно запита той.
Тя усети червенината да се надига от врата и да залива лицето й.
— Кое ви кара да мислите така?
— Имам такова чувство — каза той. — Отвътре. Убеден съм.
Тя се загледа в напитката си. Не проговори.