— Това ли са условията ти? — запита тихо тя.
Седеше невъзмутима, с изпънат гръб, а голите й гърди величествено украсяваха гръдния й кош. Ребрата й се очертаваха при всяко вдишване. Никога в живота си не съм срещал такава красота, помисли си той. Гласно каза:
— Щом така го приемаш, това са условията ми.
Тя не отговори.
— Просто не разбирам — каза след малко тя. — Погледна го. — Моля ти се, подай ми роклята.
Това беше преди много месеци и колкото и да бе чудно, те останаха приятели. Тя вдигна перното към устните си и изпразни чашата.
— Сега наистина трябва да вървя — каза. — Обещах на Паван да бъда в студиото му в три.
Той повдигна вежди.
— Паван? Заловила си се със скулптура?
— Не — поклати глава тя. — Позирам му.
Жак знаеше как работи Паван. Използуваше много модели за една статуя. Винаги се опитваше да претвори идеалното. Никога нямаше да успее.
Тя усети насмешливия му поглед да се плъзга по гърдите й. Засмя се.
— Не, не е каквото мислиш.
— Не? — запита той. — Защо не?
— Казва, че били много големи.
— Той е луд — бързо каза Жак. — Но кой ли художник не е луд. Е, какво тогава?
Тя стана.
— Срамният ми триъгълник.
За пръв път, откак го познаваше, той онемя. Тя се засмя.
Най-сетне той възвърна гласа си.
— Но защо?
— Защото това е най-високата планина, която един мъж може да изкачи, казва той, и повече мъже са умрели при опит да я покорят, отколкото са загинали на връх Еверест. — Тя се усмихна и се наведе над него. — Но ние няма да му кажем, че ти си я изкачил сполучливо, нали, Жак?
Тя го целуна леко по бузата, обърна се и закрачи по тротоара. Наблюдава я, докато се загуби след тълпата, и се обърна към келнера.
— Ало! — повика го той. — Мисля да взема още едно!
11.
Бързо мина покрай портиера, който поздрави, и тръгна по тясното, извито стълбище до третия етаж. Беше се забавила в студиото повече, отколкото предполагаше. Ще има едва достатъчно време да приготви вечерята, преди Пеги да се върне.
Рина мина през малката всекидневна и влезе в кухнята. Бързо запали газта на нагревателя за ваната и със същата клечка запали фурната, като намали пламъка до минимум. Извади малкото препечено пиле, което току-що бе купила от магазина на ъгъла, и го сложи в тавичката, която постави във фурната, за да се запази, топло. Бързо наряза франзелата на филийки, постави хляба до сиренето и се залови да подрежда масата. След няколко минути всичко беше готово.
Погледна часовника. Имаше дори време да се изкъпе, ако водата се е затоплила достатъчно. Отиде и опипа бойлера. Беше топъл. Значи, щеше да има достатъчно, ако не пълни ваната повече от половината.
Влезе във всекидневната на път за банята и пръстите й вече разкопчаваха блузата. Вратата се отвори и тя се обърна натам.
— Подранила си — каза Рина.
Пеги я изгледа студено и без да отговори, затвори вратата след себе си. Рина сви рамене. Пеги изпадаше в подобни настроения. В един момент беше весела, приветлива и любезна, в следващия — студена, дори намръщена. Щеше да й мине.
— На масата има сирене и малко вино, ако искаш нещо преди вечеря — каза тя и продължи към банята. Ръката на Пеги я завъртя.
— Мисля, че ти казах да не се срещаш повече с Дешам!
Рина се вторачи в нея. Сигурно някой ги е видял в ресторанта и е казал на Пеги. Странно, че от всички мъже, които познаваха, Пеги я ревнуваше само от Жак. По-младите никога не я тревожеха, но Жак, със странната си самоуверена усмивка и леко посивялата коса на слепоочията, винаги успяваше да я разстрои.
— Срещнах го случайно и той ме покани на обяд — заяви тя. Не че се страхуваше от сцените на ревност на Пеги, но просто нямаше настроение за кавга. — Не можех да бъда невъзпитана.
— След това къде беше цял следобед? — настоя Пеги. — Не беше в художествената академия, не беше и у дома. Телефонирах и на двете места и едва не полудях от притеснение.
— Не ми се ходеше в академията — обясни тя. Пеги я погледна с присвити очи.
— Случайно да си била в апартамента му?
— Не, не съм — отвърна на погледа й Рина.
— Видели са го към четири часа да влиза в апартамента си с някаква блондинка.
Рина повдигна вежди. Жак не си пилееше времето.
— Не съм единствената блондинка в Париж — отбеляза тя.
— Той не отговаряше по телефона — продължи Пеги обвинително.
— Не можем да го виним за това, нали? — усмихна се Рина.
Ръката на Пеги я перна през лицето.
— Лъжеш!
Ръката на Рина се залепи за удареното място. Тя се вторачи в Пеги.
Другата буза също пламна, когато ръката на Пеги се стовари там. Тя сграбчи Рина за раменете и започна да я раздрусва.
— Искам да ми кажеш истината!
— Казах ти истината! — изкрещя Рина, опитвайки се да удари Пеги. Пеги политна назад от внезапната атака. Лицето й доби измъчено изражение.
— Защо постъпваш така, след като знаеш колко силно те обичам?
Рина я изгледа. За пръв път изпита погнуса. Най-напред от Пеги, после от себе си.
В същия миг Пеги падна на колене, обгръщайки с ръце бедрата на Рина.
— Моля те, моля те, мила, не ме гледай така. Не ми се сърди. Прости ми. Полудях от ревност.
Лицето на Рина я болеше на мястото на удареното. Изведнъж се почувствува уморена.
— Никога повече недей да правиш така — каза отпаднало тя.
— Няма, няма! — страстно заобещава Пеги. — Просто не мога да понасям мисълта, че онзи развратник простира мръсните си ръце по теб.
— Той не е развратник, а мъж, — заяви Рина. Погледна към Пеги. Лека нотка на презрение прозвуча в гласа й. — Истински мъж. Не имитация.
— Аз ти показах повече, отколкото би научила от всички мъже на света.
Внезапно Рина проумя — първият блед лъч на голата истина. Обзе я леден страх. Погледна тъмнокестенявата глава, притисната отпред към полата й.
— Това именно е лошото. Ти много усърдно ми показваш любов, учиш ме на любов. Но това е външната страна. Защо не ме научиш да изпитвам любов, да давам любов? — Бавно отблъсна главата на Пеги. А после, поради липса на по-добро място, се свлече на колене, зарови лице в гръдта на Пеги и се разрида.
— Плачи, любима, плачи — зашепна Пеги. — Изплачи всичко. Аз винаги ще бдя над теб. Това е любовта.