— Няма ли известно значение фактът, че той загуби и собственото си имущество в опита да спаси банката? — запита Рина.
— За нещастие, не — поклати глава губернаторът.
— Вие нищо ли не можеше да направите за него? — отчаяно попита тя.
— Добрият политик не върви срещу общественото настроение — бавно каза той. — А точно сега обществото иска изкупителна жертва. Ако баща ви опита да се защитава, ще загуби всичко и ще му окачат десет до петнадесет години. В такъв случай, преди той да подлежи на помилване, аз отдавна ще бъда в пенсия.
Той вдигна пурата от пепелника и я завъртя между силните си, бели пръсти.
— Но ако го убедите да се признае за виновен и да отмени съдебното дирене, аз ще убедя съдията да му наложи една до три години. След петнадесет месеца ще го помилвам.
Тя впери поглед в него.
— Но ако нещо се случи с вас?
Той се усмихна.
— Аз ще живея сто и двайсет и пет години, забравихте ли? Но дори и да не съм наоколо, баща ви не може да загуби. В най-лошия случай ще подлежи на помилване след двадесет месеца.
Рина се изправи и му протегна ръка.
— Много ви благодаря, че ме приехте — каза тя, гледайки го в очите. — Независимо какво ще стане, надявам се да доживеете до сто двадесет и пет години.
От своята страна на телената преграда тя наблюдаваше, как баща й идва към нея. Очите му бяха безизразни, косата посивяла, дори лицето сякаш бе придобило сивкав оттенък, който преливаше в дебелата затворническа униформа.
— Здравей, татко — изрече тихо тя, когато той се отпусна на стола срещу нея.
— Здравей, Рина — направи опит да се усмихне той.
— Добре ли си, татко? — попита тревожно тя. — Не те ли…
— Отнасят се добре с мен — бързо каза той. — Дадоха ми работа в библиотеката. Натоварен съм да установя нов контрол над инвентара. Губят им се много книги.
Тя го изгледа. Положително се шегуваше.
Тягостна тишина се възцари между двамата.
— Получих писмо от Стен Хуайт — каза най-после той. — Има едно предложение от шестдесет хиляди долара за къщата.
Стен Хуайт беше адвокатът на баща й.
— Не е лошо — каза тя. — От това, което ми казаха, не вярвах да вземем толкова. Големите къщи не се търсят много на пазара.
— Някакви евреи я искат — каза той без злоба. — Затова ще платят толкова.
— И без това беше преголяма за нас и нямаше да живеем в нея, след като се върнеш.
Той я погледна.
— Едва ли ще ни остане много. Може би десетина хиляди, като се оправим с кредиторите и Стен.
— Нямаме нужда от много — каза тя. — Ще изкараме някак, докато отново стъпим на крака.
Този път гласът му беше горчив.
— Кой ще рискува вече с мен? Аз не съм вече банкер. Аз съм престъпник.
— Не говори така! — сряза го тя. — Всички знаят, че не си виновен за станалото. Знаят, че нищо не си взел за себе си.
— Още по-лошо — каза горчиво той. — Едно е да те съдят като крадец, а съвсем друго — като глупак.
— Не трябваше да ходя в Европа. Трябваше да си остана вкъщи с теб. Тогава може би нищо нямаше да се случи.
— Аз съм този, който не изпълни дълга си към теб.
— Не е вярно, татко.
— Тук имам много време за размисъл. Нощем дълго стоя буден и си мисля какво ли ще правиш сега.
— Ще се оправя, татко! — увери го тя. — Ще се хвана на работа.
— Какво ще работиш?
— Не зная — бързо отвърна тя. — Ще намеря нещо.
— Не е толкова лесно. Не си подготвена за нищо специално. — Той се загледа в ръцете си. — Дори проиграх възможността ти за един добър брак.
Тя се засмя.
— Не съм мислила за брак. Всички младежи в Бостън са точно това — младежи. На мен ми се струват като момчета: нямам търпение с тях. Когато се омъжа, ще сторя това за зрял мъж, като тебе.
— Нужна ти е почивка — каза той. — Изглеждаш уморена и изтощена.
— Двамата ще си починем, когато се върнеш у дома — уточни тя. — Ще идем в Европа. Зная едно кътче на Ривиерата, където можем да прекараме цяла година с по-малко от две хиляди долара.
— Много време има дотогава — отбеляза той. — Сега трябва да си починеш.