Не че имаше особена полза от него. Обаче момичетата не знаеха. Откъде можеха да подозират, че Норман едва понася сестриния си син и му бе дал работа само за да накара сестра си да млъкне? И за да държи племенника си на разстояние, бе дал нареждане на трите си секретарки да не допускат Дейвид под никакъв претекст в кабинета му.
Това дразнеше Дейвид, но точно сега беше далеч от ума му. Беше двайсет и три годишен и разсъждаваше над по-важни неща. Каква разлика между тукашните момичета и онези у дома. Помисли си за разпоредителките на Бижу Тиатър в Ню Йорк, дребните, изплашени италианки и дръзките, едри ирландки, за бързите съвкупления на пустия втори балкон или на празната сцена зад големия екран, докато филмът се въртеше над главите им. Дори и там името на Бърни Норман му помагаше. Че как иначе ще го направят помощник-директор.
Момичето каза нещо. Отначало Дейвид не я чу.
— Какво? — попита той.
— Искам да присъствувам на сватбата на Невада Смит.
Макар и легнала под него, в гласа й имаше решителност, която той долови.
— Ще бъде в тесен кръг — уклончиво обясни той.
Сега гласът й се избистри и тя го погледна.
— Ще присъствуват много важни личности, които иначе никога не биха ме забелязали.
— Ще видя какво мога да направя — престори се той, че приема на сериозно желанието й.
Малко по-късно, докато полагаше алчни усилия за трети път да докопа златната ябълка, му хрумна страхотна мисъл.
— У-ха! — викна той, когато тя започна да се оформя в главата му.
— По-спокойно, малкия. Ще разбудиш съседите — прошепна тихо тя, мислейки, че е стигнал кулминацията.
И в известен смисъл беше права.
Бърни Норман се гордееше от факта, че пристига в студиото пръв от ръководния персонал. Всяка сутрин в седем часа дългата, черна лимузина, карана от шофьор, завиваше през масивния железен портал на парадния вход и спираше пред административната сграда. Той обичаше да идва рано, както обясняваше винаги, за да успее да прегледа кореспонденцията си, която беше поне двойно по-голяма от тази на когото и да било в студиото, преди да са пристигнали трите секретарки. По този начин остатъкът от деня оставаше за всеки, стигнал до вратата му. И, както твърдеше, вратата му бе винаги отворена.
Всъщност, идваше рано, защото по рождение обичаше да си вре носа навсякъде. Макар че никой не споменаваше това, всички в студиото знаеха какво прави от момента, щом входната врата се затвореше зад гърба му. Промъкваше се из пустите кабинети на служащите и секретарките, надничаше в книжата по бюрата, тършуваше из случайно забравените отворени чекмеджета и проучваше съдържанието на всяко писмо и бележка. Беше се стигнало дотам, че щом даден служител искаше непременно да обърне вниманието на Норман върху нещо, просто го оставяше да лежи невинно на бюрото и си отиваше вкъщи.
Норман лесно се оправдаваше пред себе си. Просто съм в течение на работата. Как иначе сам човек би могъл да управлява такава сложна организация?
Стигна тази сутрин до вратата на собствения си кабинет около осем часа, тъй като обиколката му бе продължила малко по-дълго от обикновено. Въздъхна тежко и отвори вратата. Проблеми, винаги проблеми.
Запъти се към бюрото си и замръзна ужасен. Племенникът му Дейвид спеше на кушетката, а на пода около него лежаха пръснати разни книжа. Бърни почувствува гневът да се надига в него.
Прекоси стаята и задърпа Дейвид от кушетката.
— Как смееш да спиш в кабинета ми, безделническо копеле? — викна той.
Дейвид седна стреснат. Затърка очи.
— Не смятах да заспивам. Търсех едни книжа и вероятно съм заспал.
— Книжа! — изрева Норман. — Какви книжа? — Той бързо вдигна един лист. Обърна замръзнали от ужас очи към племенника си. — Производственият договор за „Ренегатът“ — обвинително изрече той. — От личната ми папка с поверителни книжа!
— Ще ти обясня — бързо започна Дейвид, вече буден.
— Никакви обяснения! — драматично каза Норман. Посочи вратата. — Вън! Ако след пет минути не си извън студиото, ще наредя на пазачите да те изхвърлят. Край с тебе. Уволнен си! Свършено е! Едно не търпя в това студио — подлеците и шпионите. Синът на собствената ми сестра! Вън!
— О, зарежи това, вуйчо Бърни — каза Дейвид и се изправи.
— Той ще ми говори на мен! — ревеше Норман. — Половин нощ майка му ме безпокои по телефона. — Гласът му несъзнателно започна да имитира носовото скимтене на сестра му. — „Моят Дювидел още не се е прибрал, цяла нощ не се е прибирал. Да не би да е станало нещо с него, да не е катастрофирал?“ Катастрофирал, ха! Трябваше да й кажа, че нейният малък Дювидел цяла нощ чука онова червенокосо курве, статистката от студиото, ха! Марш навън!