Дейвид вторачи поглед във вуйчо си.
— Как си узнал?
— Узнал? — изрева вуйчо му. — Аз зная всичко, което става тук. Да не мислиш, че съм създал това студио, като чукам по цяла нощ в наети за час стаи? Не! Работил съм, казвам ти, работил съм като куче. Ден и нощ! — Отиде до стола зад бюрото и се строполи на него. Притисна със силно подчертан жест ръка към сърцето си. — Такъв позор, от собствената ти плът и кръв, и то рано сутринта! Трябваше да предположа!
Отключи бюрото и извади флаконче с таблетки. Глътна бързо две и се облегна назад със затворени очи.
Дейвид погледна вуйчо си.
— Добре ли си, вуйчо Бърни?
Норман бавно отвори очи.
— Още ли си тук? — запита той с глас на човек, полагащ огромни усилия да се овладее. — Вън! — Очите му съзряха книжата по пода. — Най-напред събери книжата! — нареди бързо той. — И се измитай!
— Дори не знаеш защо съм дошъл тази сутрин — пробно опита Дейвид. — Възникна нещо много важно.
Вуйчо му отвори очи и го погледна.
— Щом е важно, защо не дойдеш да ме видиш като всички други? Знаеш, че вратата ми е винаги отворена.
— Отворена? — изсмя се саркастично Дейвид. — И сам Христос да се явеше в това студио, онези три вещици никога нямаше да го допуснат до теб!
— Не намесвай религията! — предупредително вдигна ръка Норман. — Знаеш моята политика. За мен всички са равни. Иска ли някой да се срещне с мен, ще говори с третата ми секретарка, тя ще каже на втората, втората секретарка ще докладва на първата. Сметне ли първата секретарка, че въпросът е важен, докладва на мен и в следващия миг ето те в кабинета ми! — щракна пръсти той. — Ей така! А не да идваш да ровиш посред нощ из поверителните книжа! Сега да те няма!
— Добре — Дейвид се запъти към вратата. Трябваше да се досети, че ще стане така, а не да се опитва да стори нещо за дъртия копелдак. — Отивам си — каза горчиво той. — Но когато мина през тази врата, огледай се добре, много добре, защото с мен изхвърляш един милион долара!
— Чакай! — извика вуйчото след него. — Обичам да бъда справедлив. Каза, че си имал да ми съобщиш нещо важно? Е, кажи го. Слушам те.
Дейвид затвори вратата.
— Следващия месец, преди пускането на филма, Невада Смит и Рина Марлоу ще се женят — каза той.
— Да не мислиш, че не знам? — изгледа го сърдито вуйчо му. — Но какво ме интересува? Даже не са ме поканили за церемонията. Освен това с Невада е свършено.
— Може — каза Дейвид. — Ала не и с момичето. Гледа ли филма?
— Разбира се, че съм гледал филма! — отсече Норман. — Довечера го пускаме на предварителна прожекция.
— Така, а след нея тя ще е най-търсената мадама в бранша.
В очите на вуйчо му се мерна уважение.
— Е, и?
— От книжата ти разбрах, че още никой не е сключил договор с нея — продължи Дейвид. — Ти й предложи и то още тази сутрин. После…
Вуйчо му вече кимаше.
— После ще им кажеш, че искаш ти да поемеш сватбата. Като подарък от студиото. Ще направим най-импозантната сватба и ще грабнем ума на Холивуд. Това ще покачи общите приходи с пет милиона.
— И каква ни е ползата от това? — попита Норман. — Филмът не е наш, не участвуваме в печалбата.
— Нали вземаме такса за разпространението му? — запита Дейвид с растяща самоувереност, виждайки съсредоточения израз по лицето на вуйчо си. — Двадесет и пет на сто от пет милиона са милион и четвърт. Достатъчно, за да поеме половината от разходите ни по разпространението за една година. И чудесното нещо в цялата работа е, че можем да впишем цената на сватбата като разходи за реклама и по този начин всичко ще е за сметка на филма. На нас няма да ни струва нито цент. Корд плаща всичко от своя дял от печалбата.
Норман се изправи на крака. В очите му имаше сълзи.
— Знаех си аз! Кръвта си е кръв! — изрече драматично той. — От този момент ти работиш за мен. Ставаш мой помощник! Ще кажа на момичетата да приготвят съседния кабинет. Повече от това не бих могъл да искам и от собствения си син — ако имах такъв!
— И още нещо!