— Боже мой! Закъснях! — възкликна тя. — Трябва да побързам.
На вратата се спря и го изгледа.
— Оставаш ли мой приятел?
Той бавно кимна с глава и отвърна на усмивката й, но гласът му беше сериозен:
— Винаги ще остана твой приятел.
Тя се закова за миг и той видя внезапно бликналите сълзи в очите й, после тя се обърна и изтича от стаята.
Прекрачи до прозореца и като повдигна пердето, се загледа навън. Видя я как се появи пред къщата, видя шофьора да й отваря вратата. Колата се загуби надолу по хълма, на път за студиото. Пусна пердето.
Рина вече не се върна в къщата. През нощта остана в апартамента на Айлин. На другия ден се настани в хотел, а три месеца по-късно подаде молба за развод „поради несъвместимост на характерите“ в Рено.
Така, не само от гледна точка на закона, всичко свърши.
17.
Дейвид чу страшното тръшване на вратата на кабинета на вуйчо му. Бързо се изправи на крака и отиде до междинната врата. Отвори я и завари вуйчо си Барни седнал на стола, с почервеняло от гняв лице и задъхан. Опитваше се да измъкне таблетка от обърнатия в ръката му флакон.
Дейвид бързо напълни чаша вода от гарафата на бюрото и я подаде на Норман.
— Какво стана?
Норман глътна двете таблетки и остави чашата. Погледна Дейвид.
— Защо ли не се захванах с шивачество като брат си, вуйчо ти Луи?
Дейвид знаеше, че отговор не се очаква, затова изчака търпеливо Норман да продължи.
— Петдесет, сто костюма правят на ден. Чисто, спокойно. Прибира се нощем у дома. Вечеря. Спи. Няма дертове. Няма язва. Няма огорчения. Така трябва да живее човек. Спокойно. Не като куче. Не като мен.
— Какво стана? — повтори въпроса си Дейвид.
— Като че ли нямам достатъчно главоболия — заоплаква се Норман. — Нашите акционери твърдят, че губим пари. Хвърча до Ню Йорк, за да давам обяснения. Профсъюзите заплашват да вдигнат стачка, която ще обхване киносалоните. Сядам и измислям сделка, че поне да не ги затворят напълно. После узнавам от Европа, че Хитлер заграбил всичките ни имущества в Германия — канцелариите, кината, всичко! Повече от два милиона ни задигнал anti-semiten! След това получавам оплакване от застрахователите и банкерите, че филмите нямали престиж. Тогава купувам най-големия, най-артистичния шлагер на Бродуей, „Слънчеви петна“ се казва. Толкова артистична пиеса, че даже аз не разбирам за какво става дума.
Тази артистична бомба ме е стиснала за гушата. Говоря с всички режисьори в Холивуд за нея. Не съм толкова тъп, че да не разбера много бързо, че и те не я схващат, затова наемам режисьора, който я е поставил на сцената, Клод Дънбар, типичен хомо. Но той ми взема петдесет хиляди.
Вече съм сто и петдесет вътре и никакви приходи. Обаждам се на Луи Майър и му искам да ми заеме Гарбо. Той ми се изсмива в лицето. Нямаш достатъчно пари, казва. Освен това държал я за собствения си престиж. Правела „Ана Кристи“ на Юджин О’Нийл. Казвам му сбогом и се обаждам на Джак Уорнър. Какво ще кажеш за Бети Дейвис? Почакай минутка, дума ми той. Стоя на телефона цели десет и чакам.
И този pisher си мисли, че не знам какво прави? Телефонира на брат си Хари в Ню Йорк, това прави. Ето ме тук в Ню Йорк, да му плащам минутите на междуградския разговор, а той от Холивуд се обажда на брат си Хари, който е на две преки от мен. Окачи телефона, иска ми се да му кажа. Мога да се обадя на брат ти за пет цента.
Най-после, след разговор за деветдесет и пет долара, Джак се връща на телефона. Имаш късмет, казва. До септември е свободна. Можеш да я вземеш за сто и петдесет хиляди. За сто и петдесет не ми правиш услуга, думам му аз. Тя не взема повече от трийсет, трийсет и пет на филм, може би дори не и толкова.
Ти колко даваш? — пита ме той. Петдесетак, казвам аз. Зарежи, казва. Добре, съгласявам се аз, седемдесет и пет тогава. Сто и двадесет и пет отсича той. Делим ги на сто и готово, предлагам аз. Дадено, казва той. Окачвам слушалката. Сто трийсет и пет долара ми струва този двуминутен разговор.
Връщам се на Уолт Стрийт и заявявам на застрахователите и банкерите, че сега имаме престиж. Филмът ще бъде толкова артистичен, че ще бъде истински късмет, ако докараме някого в салона. Те са доволни, поздравяват ме, аз се качвам на влака и се прибирам в Холивуд.
Бърни се задъха, вдигна чашата вода и я пресуши.
— Не са ли това достатъчно неприятности за когото и да било?