Дейвид кимна.
— Така, съгласен си, че като влизам тази сутрин тук, идвам с достатъчно главоболие. И кого намирам? Рина Марлоу, това courveh. „Рина, мила, казвам й аз, тази сутрин изглеждаш прекрасна“. Въобще не ме поздравява! Не! Тика ми „Рипортър“ под носа и казва: „Какво е това? Вярно ли е?“
Поглеждам и чета историята за Бети Дейвис в „Слънчеви петна“. Какво толкова се вълнуваш, мила? — казвам аз. Тази бомба не е за теб. За теб имам роля, която ще грабне публиката. „Шехеразада“. Какви костюми само, през живота си не си виждала такива. И знаеш ли какво ми каза тя? — Той горчиво поклати глава.
— Какво? — запита Дейвис.
— След всичко, което направих за нея, да ми говори така! — каза с горчивина вуйчо му. „Махни си ръката от циците ми, заявява тя, а след това: Ако не ми дадеш ролята, можеш да си натъпчеш «Шехеразада» в тлъстия задник“. И се измъкна през вратата. Как ти харесва това? — запита Норман с тъжен глас. — Само се опитвах да я успокоя. Тя самата се чука с всички в Холивуд, а на мен да говори така!
Дейвид кимна. Бе дочул за нейните истории. През годината след скъсването с Невада сякаш нещо се бе отприщило в нея. Разправяха, че приемите в къщата й в Бевърли Хилс прераствали в оргии. Свързваха името й с моделиерката на костюми Айлин Гейлърд. Но тъй като нищо не се появяваше в печата, те се правеха, че нищо не забелязват. Нейна си работа как живее, стига да не ги злепоставя.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Какво мога да направя? — запита Бърни. — Ще й дам ролята. Зареже ли ни, ще загубим два пъти повече, отколкото губим сега. — Присегна се за пура. — Следобед ще й телефонирам и ще й кажа. — Спря се, докато я палеше. — Не, хрумна ми нещо по-добро. Иди следобед при нея и й кажи. Проклет да бъда, ако я оставя да мисли, че й целувам задника.
— Добре — прие Дейвид и се запъти към кабинета си.
— Чакай! — повика го вуйчо му. Дейвид се обърна. — Знаеш ли на кого налетях онази вечер в хотел „Уолдорф“ в Ню Йорк? — запита Бърни. — На твоя приятел.
— Моят приятел ли?
— Да, знаеш кой. Оня лудият. Летец. Джонас Корд.
— О — каза Дейвид. Хареса му начина, по който вуйчо му намекна за разговора им за Корд преди няколко години. Той и Корд не бяха си разменяли нито дума. Дори не знаеше дали Корд подозира за съществуването му. — Как изглеждаше?
— Все същият — отвърна вуйчо му. — Като скитник. Беше с гуменки и без вратовръзка. Не зная как може да се показва навън така. Биха изхвърлили всеки друг, но не и него! Веднага ще разбереш, че парите са си пари.
— Говори ли с него? — полюбопитствува Дейвид.
— Беше два през нощта, а с него вървят две courvehs. Пристъпвам аз и казвам: „Здравей, Джонас“. Той ме поглежда така, сякаш никога през живота си не ме е виждал. „Не ме ли помните?“ — питам аз. „Бърни Норман от Холивуд“. „Аха“, казва той. Но по лицето му не мога да отгатна дали се сеща, или не. Страшно е брадясал. „Тези две девойчета са артистки, ми казва той, но няма да ти кажа имената им. Иначе може да ги пипнеш с договор. Харесам ли някое момиче — казва той, — сключвам с нея договор за «Корд Експлозивс», вече не рискувам да ми ги измъкват под носа, както ти направи с мадамата Марлоу“. И при тези думи така ме потупва по ръката, че два часа след това не мога да я вдигна.
Усмихнах се насила, макар че не ми беше до смях. В нашата работа трябва да се пипа бързо, думам му аз, иначе човек остава на опашката. Но с това е свършено. Сега бих желал да си поговорим за новия филм, който чувам, че правите. Миналия път ви свършихме голяма работа и мисля, че няма да е зле да се срещнем и поговорим.
„Защо не го направим още сега?“ — пита той. — „Аз мога“, казвам аз. Той се обръща към жените. „Почакайте тук“, им казва. Обръща се и ме улавя за ръката. „Ела, казва, и почва да ме дърпа. Ела в кабинета ми.“
— Поглеждам го изненадан. „Имате кабинет в «Уолдорф»? — питам аз. «Имам кабинет във всеки хотел на Съединените щати», ми отвръща той. Влизаме в асансьора и той казва на оператора: «Мецанина, моля». Излизаме, вървим по коридора и стигаме до една врата. Поглеждам табелката: МЪЖЕ — пише на нея. Поглеждам го. Той се ухилва. «Кабинетът ми», казва и отваря вратата. Влизаме, вътре е бяло и пусто. Има масичка и стол. Той сяда на стола и изведнъж виждам, че е съвсем трезвен, вече не се усмихва.
«Още не съм решил къде ще пусна филма, започва той. Всичко зависи от това къде ще ми предложат най-добри условия.» «Съвсем разумно, съгласявам се аз, ала нищо не мога да ви обещая, докато не узная що за филм ще бъде». «Ще ти кажа, отвръща той. За летците по време на Световната война. Купих петдесетина стари самолета — „Спадове“, „Фокери“, „Нойпорт“, „Де Хевиландс“ — и възнамерявам да ги поразтанцувам из въздуха.»