«О, военен филм, казвам аз. Не е много разумно. След „На западния фронт нищо ново“ с военните филми е свършено. Никой няма да дойде да го гледа. Но тъй като имам опит с вас и веднъж ни провървя заедно, може да се хвана на хорото. Какви условия търсите?» Той ме фиксира в очите. За студиото — десет процента, казва. Разпространение — петнадесет процента, като се приспаднат всички разходи от брутния доход.“ „Това е невъзможно“, казвам аз. Моето студио работи при минимум двадесет и пет процента.
„Не е вярно, казва той, но сега няма да споря. Искам само да ти обърна внимание на следната проста аритметика. Съгласно годишния ти баланс, студиото ти докарваше през последните няколко години средно двадесет и един процента. През този период «Ренегатът» представляваше двайсет и пет на сто от брутния ти доход. Извади го от брутото и ще видиш, че общо се покачва на почти трийсет и шест процента. Същото важи и за студиото, казва той. Обемът осигурява проценти, а аз осигурявам обема, така че не желая само обикновените проценти. И аз искам част от каймака, както казвате вие, хората в киното.“
„Не мога да си го позволя“, казвам аз. „Тъй както вървят работите в киното, казва ми той, не можеш да не си го позволиш.“ „Дирекционният ми съвет никога няма да го одобри“, не отстъпвам аз. Той се изправя усмихнат. „Ще одобри, казва той. Дай им година-две и ще одобрят. Тъй и тъй си тук, защо не пуснеш една вода?“, казва ми той. Толкова съм изненадан, че отивам до писоара. Когато се обръщам, него вече го няма. На сутринта, преди да се кача на влака, правя опит да се свържа с него, но никой не знае къде е. В кантората му дори не знаят, че е в Ню Йорк. — Бърни се загледа в бюрото. — Същински призрак, ти казвам.
Дейвид се усмихна.
— Казвам ти, че се учи бързо. Аритметиката му е вярна, знаеш.
Вуйчо му го изгледа.
— Ти да не мислиш, че не знам, че е вярна? — запита той. — Но толкова ли е беден, че да му давам залъка от устата си?
— Моля, последвайте ме, сър — вежливо каза лакеят. — Мис Марлоу е в солариума.
Дейвид кимна и мълчаливо го последва по стълбището към задната част на къщата. Лакеят се спря пред една врата и почука.
— Мистър Уулф е тук, мадам.
— Кажи му да влезе — провикна се Рина зад затворената врата.
Лакеят отвори вратата. Дейвид премигна, когато яркото калифорнийско слънце го обля изведнъж. Таванът на стаята представляваше стъклен купол, стените също бяха от стъкло.
В далечния край на стаята имаше висок параван. Гласът на Рина долетя оттам:
— Сипете си нещо за пиене от бара. Ще дойда след минутка.
Той се огледа и откри бара в ъгъла. Няколко брезентови стола бяха разхвърляни небрежно из стаята, а подът бе застлан с огромен бял килим.
Айлин Гейлърд излезе иззад паравана. Беше облечена в бяла блуза с навити до лактите ръкави и черни панталони с мъжка кройка, плътно прилепнали към тесните й бедра. Прошарената й коса бе сресана назад.
— Здравей, Дейвид. Чакай да ти помогна.
— Благодаря, Айлин.
— Направи ми още едно мартини — извика Рина зад паравана.
Айлин не отговори. Погледна Дейвид.
— Какво да бъде?
— Скоч с вода — каза той. — И съвсем малко лед.
— Добре — каза тя и ръцете й затършуваха сръчно из бара. Подаде му чашата. — Как е?
Той отпи.
— Чудесно.
— Моето мартини готово ли е? — чу гласа на Рина зад гърба си.
Той се обърна. Тя тъкмо излизаше иззад паравана, пристягайки колана на бялата хавлия. От беглия поглед върху бронзовите бедра под робата предположи, че отдолу е съвсем гола.
— Здравей, Рина.
— Здравей, Дейвид — отговори тя. Погледна Айлин. — Къде е чашата ми?
— Дейвид навярно е дошъл по работа — каза Айлин. — Защо не почакаш най-напред да си поговорите?
— Не ставай такава началничка! — отсече Рина. — Направи напитката! — Обърна се към Дейвид. — Баща ми ми даваше мартини, когато бях дете. Пия го като вода. Изглежда, че Айлин не разбира това.
— Ето — гласът на Айлин беше недоволен. Рина пое чашата.
— Наздраве, Дейвид.
— Наздраве — отвърна Дейвид.
Тя преполови чашата с мартинито и го поведе към един стол.