— Щях ли да го кажа, ако не го мислех, малката? — отговори той усмихнат. — Познаваш ме добре. Сега си отпочини две седмици. Аз ще подготвя „Шехеразада“.
Тя се обърна и загледа Дънбар, който бавно идваше към тях: бръчките на изтощение вече се бяха изписали върху слабото му четиридесетгодишно лице.
— Благодаря ви — каза и улови ръката на Дънбар.
Той се усмихна уморено.
— Вие сте голяма актриса, мис Марлоу! — каза той, пак така официален, както в началото. — Наистина е привилегия да се работи с вас.
Рина го изгледа за миг, почувствувала прилив на нова жизненост в себе си.
— Едва се държите на крака — изрече тя загрижено.
— Ще се оправя с малко почивка — бързо отвърна той. — Едва ли съм спал цяла една нощ от започването на филма.
— Това лесно ще уредим — каза уверено Рина. — Айлин?
Айлин се появи ненадейно някъде от тълпата.
— Телефонирай на Джеймс и му кажи да приготви гостната спалня за мистър Дънбар.
— Но мис Марлоу — възрази режисьорът. — Не мога да ви създам излишни притеснения.
— Мислите ли, че ще допусна да се върнете в онази пуста хотелска стая в това състояние? — настоя Рина.
— Обещах на мама да й телефонирам веднага щом завърша филма.
— Можете да й телефонирате от къщи — засмя се Рина. — Честна дума, имаме телефони.
Норман потупа Дънбар:
— Отпочинете си. Предстоят ви десет седмици монтаж. Но не се безпокойте, това е голям филм. Няма да се учудя, ако и двамата получите „Оскар“!
Норман не го вярваше, когато го бе изрекъл, но стана точно така.
19.
Нелиа Дънбар, шейсет и три годишна и здрава като пословичната канара, прекоси стаята и погледна сина си.
— Това ужасно същество — прошепна тихо тя. Отпусна се на стола до сина си и положи главата му на рамото си. Небрежно започна да го гали по челото. — Чудех се колко време ще ти е нужно да видиш колко струва — продължи тя. — Казвах ти да не се жениш за нея.
Клод не отговори. Излишно беше. Странна закрила представляваха обятията на майка му. Винаги. Още от дете, когато трябваше да тича от училище, преследван от хлапетата. Майка му го разбираше. Не бе нужно да й казва кога има неприятности. Тя инстинктивно се бе преместила в Калифорния след неговия брак с Рина.
Никога не бе бил силен, винаги нежен и слаб, а интензивното напрежение на творческите му пориви го изсушаваше и изтощаваше. В такива случай майка му го оставяше в леглото — понякога по цели седмици. Носеше му ядене, вестници, четеше му от книгите, които и двамата обичаха.
Често си мислеше, че това са най-хубавите мигове в живота му. Тук, сред меките тонове на стаята, подредена от майка му за него, той се чувствуваше удобно, приятно и спокойно. Всичко необходимо му беше под ръка. Наглостта и дребната подлост на света бяха изолирани отвъд стените на стаята.
Баща му никога не бе бил нищо повече от една смътна сянка. Помнеше го бегло, защото почина, когато Клод бе едва петгодишен. Смъртта на баща му не предизвика сериозно смущение в хода на живота им, защото той ги бе оставил заможни. Не бяха богати, но не бяха и бедни.
— Върни се в къщата и вземи вещите, които са ти необходими — каза майка му. — Можеш да прекараш нощта тук. Утре ще подадем молба за развод.
Той вдигна глава от рамото на майка си.
— Но мамо, аз дори не зная какво да кажа на адвоката.
— Не бой се! — каза майка му уверено. — Аз ще се погрижа за всичко.
Почувствува как огромна тежест се смъква от плещите му. За кой ли път майка му изговаряше вълшебните думи. Но когато застана на улицата пред къщата и видя колата на Рина, се побоя да влезе. Щеше да има нова сцена, а това не беше за него. Нямаше вече сили.
Погледна си часовника. Почти единадесет. Скоро ще излезе, тъй като бе канена на обед в студиото. Закрачи надолу и влезе в бара, непосредствено зад ъгъла на Сънсет Булевард. Щеше да пийне нещо, докато чака. Ще види колата, когато се спусне по хълма.
Барът беше затъмнен и когато влезе, столовете бяха все още обърнати върху масите. Но вече беше отворено и имаше един клиент, седнал с чаша бира пред себе си. Клод седна на високото столче до прозореца, откъдето можеше да наблюдава улицата.
Леко потръпна. Бе започнало да ръми, когато слизаше по хълма и щеше да е един от онези отвратителни, хладни следобеди, характерни за слънчева Калифорния. Пак потръпна. Надяваше се, че няма да настине.