— Какво от това? — попитах аз. — Разликата е като между пилешки курешки и пилешка салата. Не можеш да купиш Кадилак за цената на Форд.
Погледна ме за миг, после сви рамене.
— Парите са твои, Джонас.
Наблюдавах го, докато се връщаше при генерала. Беше велик конструктор, но прекалено нервен, за да бъде добър търговец. Обърнах се към механика.
— Готово ли е?
— Веднага, щом кажете, мистър Корд.
— Добре — промърморих аз и почнах да се катеря към кабината. Усетих нечия ръка да ме дърпа за крака.
— Възразявате ли, ако ви придружа? — беше подполковникът.
— Разбира се, че не — поканих го аз. — Влизайте.
— Благодаря. Впрочем, не чух името ви?
— Джонас Корд — осведомих го аз.
— Роджър Форестър — отвърна той, подавайки ми ръка.
Трябваше да се сетя, още когато чух името, но тогава не ми беше до това. Роджър Форестър — един от първите асове на ескадрилата Лафайет. Сам бе смъкнал двадесет и два немски самолета. Един от героите ми, когато бях дете.
— Слушал съм за вас — казах. Усмивката му се разшири.
— И аз съм чувал нещичко за вас.
И двамата се разсмяхме и се почувствах по-добре. Издърпах го за ръката и той се качи на крилото до мен. Погледна към кабината, после към мен.
— Без парашути ли?
— Хич не ги обичам — обясних аз. — Изнервят ме. Психологическо въздействие. Говори за липса на самочувствие.
Той се засмя.
— Мога да взема един за вас, ако желаете.
— По дяволите — засмя се отново той.
На около петдесет километра навътре в океана се впуснах във всички трикове на занаята, че и още няколко, които само КЕ–4 можеше, а на него окото не мигна.
За капак заизкачвах нагоре отвесно, докато на четири хиляди и двеста метра увиснахме в небето като муха, танцуваща на върха на игла. После оставих самолета да пада надолу, което запрати стрелката за скоростта във въздуха почти до знака осемстотин. Когато слязохме на около петстотин метра, махнах двете си ръце от лоста и го потупах по рамото.
Главата му се извъртя така бързо, че едва не се откачи от врата. Засмях се.
— Сега е ваш, подполковник! — подвикнах аз.
Бяхме на около триста и шестдесет метра, докато се обърне; на двеста и петдесет, когато улови кормилото; на сто и осемдесет, преди да мине в право гмуркане и на сто и двадесет, преди да дръпне лоста назад.
Усетих как самолетът тръпне и се друса под мен и острия писък на крилата, като жена, която обезчестяват. Гравитационната сила ме залепи за седалката, задави въздуха в гърлото ми и сякаш натъпка огромни балони в очите ми. Изведнъж налягането спадна. Бяхме на по-малко от осем метра от водата, когато започнахме да се изкачваме.
Форестър погледна назад към мен.
— Не съм се плашил така, откак летях сам през петнадесета — викна ухилен той. — Откъде знаехте, че няма да се скъсат крилата при такова гмуркане?
— Не знаех! — отвърнах аз. — Но сега бе удобен случай да проверим.
Той се засмя. Видях ръката му да присяга напред, за да тупне арматурното табло.
— Каква машина! Наистина лети чудно, както казахте!
— Не го разправяйте на мен. Кажете го на оня дърт глупак долу.
Лицето му помръкна.
— Ще се опитам. Но не знам дали ще има някаква полза. Предавам ви кормилото. Закарайте го обратно.
Забелязах Мориси и военните на пистата да наблюдават с бинокли завръщането ни. Направих широк завой и потупах Форестър по рамото. Той се обърна към мен.
— Десет долара, че ще свали фуражката на генерала на минаване.
Той се поколеба за миг, после се ухили.
— Дадено!
Насочих се към летището от около триста метра и изравних на около четири и половина метра над пистата. Видях изуменото изражение на лицата им, когато се втурнахме към тях, после дръпнах рязко лоста назад. Профучахме над главите им, като ги обляхме с мощната въздушна струя на перките.
Погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как капитанът тича подир фуражката на генерала. Пак потупах Форестър по рамото. Той се обърна да види. Толкова се смя, че му излязоха сълзи в очите.
Самолетът кацна плавно като гълъб, който се прибира да спи. Плъзнах назад пластмасовия щит и слязохме. Погледнах лицето на Форестър, докато вървяхме към групата. Смехът бе изчезнал напълно, изместен от бдителен израз.