— Така! — бавно каза той. — Колкото и голям да станеш, никога не ще бъдеш достатъчно голям, за да ми заемеш мястото, докато не ти го отстъпя.
Последвах баща си в трапезарията. Рина беше с гръб към мене и косата й блестеше като сребро, когато си повдигна лицето за утринната му целувка. В очите на баща си съзрях ликуване, когато се изправи след това и ме погледна. Не проговори, докато сядаше на стола си. Нямаше нужда. Знаех какво мисли. Излишно беше да ме удря по главата.
— Ще седнеш ли да закусиш с нас, Джонас? — учтиво попита Рина.
Изгледах я за миг, после баща си. Чувствах болезнения възел, стягащ гърлото ми.
— Не, благодаря. Не съм гладен.
Обърнах се и забързах към вратата, където едва не се сблъсках с Робер, който тъкмо влизаше с един поднос. Когато се върнах при конете, Невада вече разхождаше мустанга нагоре-надолу и го приучваше към юздата. Баща ми излезе прав. Конят не създаваше никакви трудности на Невада.
И ето сега, дванадесет години по-късно, отново чувах гласа му, тъй както бе прокънтял на задната веранда тогава.
— Остави ме, старче, остави ме! — ядосано тропнах с юмрук по гладкото бюро. Болката ме проряза от дланта до рамото.
— Мистър Корд! — вдигнах поглед изненадано.
Мориси стоеше на прага на отворената врата и ме зяпаше учудено. С усилие се върнах към действителността.
— Не стой там! — отсякох аз. — Влизай!
Пристъпи колебливо в стаята, а миг след него на прага се появи Форестър. Влезе и той.
— Седнете и си налейте по нещо — казах аз и побутнах бутилката бърбън към тях.
— Не възразявам — каза Форестър, вдигна бутилката и си взе картонена чаша. Наля си доста. — Наздраве!
— За здравето на генерала — отвърнах. — Впрочем, къде е старчето?
— Тръгна за града. Има среща с един производител на тоалетна хартия.
Засмях се.
— Най-после нещо, което може и сам да изпробва.
Форестър се засмя, обаче Мориси остана намръщен. Бутнах бутилката към него.
— Няма ли да се присъединиш?
Той поклати глава и попита:
— Какво ще правим сега?
Изгледах го, после взех бутилката и пак си напълних чашата.
— Тъкмо си мислех да обявя война на Съединените щати. Това е единственият начин да им докажем колко е добър самолетът ни.
И това не можа да развесели Мориси.
— КЕ–4 е най-добрият самолет, който някога съм конструирал.
— Какво от това? — попитах аз. — По дяволите, на теб той не ти струва нито цент. Мангизите са мои. Пък и колко ли си спечелил от конструирането на самолети? Няма и една двадесета от годишния ти процент от патента на онзи шашав сутиен, който измисли за Рина Марлоу.
Вярно беше. Но Макалистър бе този, който усети търговския потенциал на шмекерията и я патентова на името на „Корд Еъркрафт“. Мориси имаше стандартен служебен договор, който правеше компанията собственик на всички негови изобретения и конструкции, но Макалистър направи жест и даде на Мориси десет на сто от постъпленията като премия. Миналата година делът на Мориси бе надхвърлил сто хиляди долара. Пазарът непрестанно растеше. Дълго време циците нямаше да излязат от мода.
Мориси не отговори. Не бях и очаквал. Бе от онези хора, на които хич не им пука за парите. Живееше само за работата си.
Изпих уискито и запалих цигара. Проклех се наум. Трябваше да бъда по-разумен, а не да оставя една случайна забележка за баща ми да ме разстрои. Можех да си го позволя, обаче на никого не е приятно да хвърли един милион на вятъра.
— Може би ще мога да направя нещо — обади се Форестър.
Лъч на надежда проблесна в очите на Мориси.
— Мислите ли, че бихте могли?
Форестър сви рамене.
— Не зная — отвърна бавно той. — Може би.
— Какво имате предвид? — изгледах го аз.
— Това е най-добрият самолет, който съм виждал — продължи той. — Не ми се иска да го изгубим заради глупостта на стареца.
— Благодаря — казах аз. — Ще ви бъдем благодарни за всичко, което бихте сторили.
Форестър се усмихна.
— Няма нужда. Аз съм от онези старомодни типове, които не биха желали да ни хванат натясно, ако евентуално започне стрелба.
— Скоро ще започне — кимнах аз. — Веднага, щом Хитлер сметне, че е готов.
— Кога мислите, че ще стане това?