Усетих как ми загорча в устата. Може би така бе там долу, но всъщност и това не знаех. И не се натисках особено да го узная. Харесваше ми тук горе.
Беше като полет в небето, когато няма никой край теб да ти казва какво да правиш и какво да не правиш. В моя свят човек въздаваше собствените си закони. И всички трябваше да живеят според тях, независимо дали им харесваше или не. Докато бях на върха. Възнамерявах дълго да бъда на върха. Толкова дълго, че когато хората изговаряха името ми, да знаят чие име споменават. Моето, а не на баща ми.
Извърнах се от прозореца и се върнах при масата. Взех документите и ги погледнах. Бяха подписани правилно. Бърнард Б. Норман.
Бърни вдигна очи към мен. Направи опит да се усмихне. Нищо не излезе.
— Преди години, когато Бърни Нормановиц отвори първия си евтин киносалон на Четвърта улица в Ийст Сайд, никой не мислеше, че един ден ще продаде компанията си за три и половина милиона долара.
Изведнъж престана да ме интересува. Вече не го съжалявах. Бе разграбил и плячкосал една компания за повече от петнадесет милиона долара и единственото му оправдание бе, че случайно той бе основателят й.
Взех го и го отворих. Беше оставката му като президент и председател на дирекционния съвет. Погледнах го изненадан.
— Нещо друго да мога да сторя за вас?
— Не — промълвих аз.
— Грешите, мистър Корд — каза спокойно той. Отиде до телефона на масичката в ъгъла.
— Централа, тук е мистър Норман. Можете да свържете мистър Корд сега.
Подаде ми слушалката. Взех я и чух гласа на телефонистката:
— Лос Анжелос, свързвам с мистър Корд, давам ви линия.
Чу се щракане, после друго, докато повикването стигне до другия край. Забелязах Бърни да ме поглежда хитро, после да отива към вратата. Обърна се към племенника си.
— Идваш ли, Дейвид?
Улф започна да се надига от стола.
— Ти — наредих аз, покривайки с длан слушалката — остани. Дейвид погледна Бърни, после поклати леко глава и пак се отпусна в стола. Старецът сви рамене.
— Какво повече мога да очаквам от собствената си плът и кръв? — каза той. Вратата се затвори зад него.
До ушите ми достигна женски глас. Стори ми се смътно познат.
— Джонас Корд?
— На телефона. Кой е?
— Айлин Гейлърд. Цял следобед се опитвам да ви открия. Рина… Рина… — гласът й заглъхна.
Почувствах как нещо засяда на гърлото ми.
— Да, мис Гейлърд? — запитах аз. — Какво става с Рина?
— Умира, мистър Корд — изхълца тя в слушалката. — И иска да ви види.
— Умира? — повторих аз. Не можех да повярвам. Не Рина. Тя беше неразрушима.
— Да, мистър Корд. Енцефалит. Трябва да побързате. Лекарите не знаят колко ще издържи. Тя е в клиниката „Колтън“ в Санта Моника. Мога ли да й кажа, че ще дойдете?
— Кажете й, че съм тръгнал! — казах аз и оставих слушалката.
Обърнах се и погледнах Дейвид Улф. Той ме наблюдаваше със странно изражение на лицето.
— Знаел си — отбелязах аз.
Той кимна с глава и се изправи.
— Знаех.
— Защо не ми каза?
— Как можех? — запита той. — Вуйчо ми се боеше, че ако разберете, няма да купите акциите му.
Странно мълчание се възцари в залата, когато пак вдигнах телефонната слушалка. Дадох на телефонистката номера на Мориси на летище Рузвелт.
— Да напусна ли сега? — запита Улф.
Поклатих глава. Бях майсторски подведен да закупя една нищо неструваща компания, да бъда одран като агне, ала нямах право да се оплаквам. Знаех правилата на играта.
Но сега дори и това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Единственото важно нещо беше Рина. Изругах нетърпеливо, чакайки Мориси да вдигне слушалката.
Единствената възможност да стигна до Рина навреме беше да отлетя натам с КЕ–4.
5.
Ярко осветеният хангар беше като кошер. Заварчиците със спуснати маски бяха на крилата, горелките им изпускаха червено-сините пламъци, докато заваряваха допълнителните резервоари за гориво към крилата. Купчината предмети зад самолета растеше, докато механиците изтръгваха всичко, което увеличаваше теглото, без да е абсолютно необходимо за полета.