Погледнах часовника, когато Мориси пристъпи към мен. Беше почти два часа. Значи в Калифорния наближаваше девет.
— Колко време още? — запитах аз.
— Немного — погледна листа в ръката си. — Като махнем всичко, пак остават около шестстотин килограма в повече.
Средният Запад бе изцяло блокиран от бури според метеорологичните съобщения. Ако исках да премина, трябваше да ги заобиколя от юг. Мориси бе пресметнал, че са нужни четиридесет и три процента повече гориво за полета и поне още седем в резерв.
— Защо не отложиш до утре сутринта? — запита Мориси. — Може би времето ще се оправи и ще можеш да летиш направо.
— Не.
— За бога — възнегодува той. — Дори няма да успееш да издигнеш самолета от земята. Щом толкова искаш да се убиеш, защо не използваш пистолет?
Обърнах се и погледнах купчината до самолета.
— Колко тежи радиото?
— Две и тридесет — веднага отговори той. После впи очи в мен. — Не можеш да го изхвърлиш! Как, по дяволите, ще знаеш къде се намираш или какво е времето пред теб?
— Както го правих, преди да сложат радиоапарати в самолетите. Сваляйте го!
Запътих се към опашката, клатейки глава. Хрумна ми още нещо.
— Системата за кислородното налягане в кабината?
— Триста килограма заедно с резервоарите.
— Изхвърлете и нея — наредих аз. — Ще летя ниско.
— Ще ти е нужен кислород, за да прехвърлиш Скалистите планини.
— Поставете една бутилка кислород в кабината до седалката.
Отидох в кабинета и потърсих Бъз Долтън в кантората на „Интерконтинентал“ в Лос Анжелос. Бе тръгнал вече, затова прехвърлих повикването в дома му.
— Бъз, тук Джонас.
— Чудех се кога ще ти чуя гласа.
— Искам да ми направиш една услуга.
— Готово — веднага каза той. — Каква?
— Ще летя за Крайбрежието тази нощ — обясних аз. — Искам да ми осигуриш сигнали за времето при всеки хангар на ICA из цялата страна.
— Какво му е на радиото ти?
— Вземам КЕ–4 за непрекъснат полет. А не се побира в теглото.
Той подсвирна.
— Никога няма да успееш.
— Ще успея — настоях аз — През нощта използвай мигащите прожектори, за през деня — боядисвай покривите.
— Готово — каза той. — Какъв е маршрутът на полета?
— Още не съм решил. Просто приготви всички летища.
— Готово — каза той. — Желая ти успех.
Оставих слушалката. Това именно харесвах на Бъз. На него можеше да се разчита. Не си пилееше времето с глупави въпроси като защо, кога или къде. Правеше каквото му се каже. Единственото, което го интересуваше, бе въздушната линия. Затова ICA бързо ставаше най-голямата пътническа компания в Щатите.
Извадих от бюрото бутилката бърбън и опънах здраво от нея. После отидох и се изтегнах на кушетката. Краката ми висяха отстрани, но пет пари не давах. Можех да си почина малко, докато механиците привършат. Затворих очи.
Усетих Мориси застанал до мен и отворих очи.
— Готово ли е? — запитах аз, като го погледнах.
Преметнах крака и се изправих. Огледах хангара. Беше празен.
— Къде е?
— Навън — каза Мориси. — Затоплят го.
— Добре — кимнах аз. Погледнах часовника. Няколко минути след три. Последва ме към мивката.
— Уморен си — отбеляза той, докато ме гледаше да си плискам лицето със студена вода. — Наистина ли трябва да потеглиш?
— Трябва.
— Сложих шест сандвича с телешко и два термоса с кафе до седалката.
— Благодаря — казах аз и тръгнах да излизам.
Ръката му ме спря. Подаде ми малко флаконче.
— Телефонирах на моя лекар — обясни Мориси — и той донесе това за теб.
— Какво е то?
— Някакви нови таблетки. Бензедрин. Вземи една, ако ти се доспи. Ще те ободри. Но внимавай, не вземай много, за да не хвръкнеш през покрива.
Отправих се към самолета.
— Не отваряй резервоарите със запасното гориво, докато не слезеш до четвърт резервоар. Гравитационното захранване няма да засмуче, ако е повече от четвърт, а може и да блокира.
— Как ще разбера дали запасните резервоари работят? — попитах.
Той ме погледна.
— Няма да разбереш, докато не свърши горивото. И ако блокират, въздушното налягане ще държи стрелката на четвърт, даже и ако резервоарът е празен.