Стрелнах го с очи, без да проговоря. Продължихме да крачим нататък. Покатерих се на крилото и се извих към кабината. Нечия ръка ме дръпна за крака.
Форестър ме гледаше изумен.
— Какво правиш със самолета?
— Тръгвам за Калифорния.
— А утрешното изпитание? — викна той. — Даже доведох тази вечер Стив Рандал да му хвърли един поглед.
— Съжалявам — казах аз. — Отмени изпитанието.
— А генерала? — подскочи той. — Как ще му обясня? Ще бълва змии и гущери.
Покатерих се в кабината и го погледнах.
— Това вече не е моя грижа, а твоя.
— Но ако нещо стане със самолета?
Изведнъж се ухилих. Правилно го бях преценил. Щеше да стане чудесен администратор. Пет пари не даваше за мен, само за самолета.
— Тогава направете друг — извиках. — Ти си президент на компанията.
Махнах с ръка и като отпуснах спирачките, бавно потеглих по пистата. Обърнах срещу вятъра и задържах, за да форсирам двигателите. Дръпнах капака и щом тахометърът стигна на двадесет и осем, освободих спирачките.
Потеглих по пистата. Не се опитах да го издигна, докато земната скорост не достигна двеста двадесет и пет километра. Едва в самия край на пистата самолетът започна да гълта от небето. След това лесно се издигна.
Изравних на хиляда и двеста метра и се насочих на юг. Погледнах през рамо. Полярната звезда се намираше точно зад гърба ми, проблясваща ярко в ясното, тъмно небе. Трудно можеше да се повярва, че на по-малко от хиляда и петстотин километра оттук има буря.
Бях над Потсбърг, когато се сетих нещо, което бях чул от Невада като дете. Преследвахме една дива котка и той ми посочи Полярната звезда.
— Индианците предсказват, че когато Полярната звезда трепка така — каза той, — на юг се заражда буря.
Пак погледнах нагоре. Полярната звезда трепкаше точно както през онази нощ. Спомних си и друга индианска мъдрост, която ми бе казал Невада: „Най-прекият път към запад е по посоката на вятъра“.
Реших се. Ако индианците не грешаха, докато стигна Средния Запад, бурята щеше да се е изтеглила на юг. Насочих самолета по посока на вятъра и когато вдигнах очи от компаса, Полярната звезда танцуваше яко над дясното ми рамо.
Гърбът ме болеше, всичко ме болеше — раменете, ръцете, краката — а на клепачите сякаш имах цял тон. Усетих как започват да се затварят и посегнах към термоса с кафе. Беше празен. Погледнах часовника. Дванадесет часа от излитането ми от летище Рузвелт. Мушнах ръка в джоба и извадих флакончето с таблетките, които Мориси ми бе дал. Сложих една в устата и я глътнах.
Няколко минути не почувствах нищо, после се поободрих. Поех дълбоко въздух и огледах хоризонта. Според пресмятанията ми не бях далеч от Скалистите планини. Двайсет и пет минути след това те се показаха.
Проверих клапана на горивото. Стоеше наклонено на една четвърт. Бях отворил резервните резервоари. Опашката на бурята, която пресякох в Средния Запад, ми бе отнела бензин за повече от час и сега, за да ми стигне, вятърът трябваше да ми помогне.
Завъртях клапата и се заслушах в двигателите. Ревът им беше плътен и тежък, когато обогатената смес се вля във вените им. Изтеглих лоста назад и почнах да се издигам над планината. Все още чувствах лека умора, затова глътнах още една таблетка.
На три хиляди и петстотин метра ми стана студено. Намъкнах моите хуарчос на краката и посегнах за кислородната бутилка. Изведнъж ме обзе чувството, че самолетът е скочил с хиляда и седемстотин.
Пак поех дълбоко кислород. Някаква сила забушува в тялото ми и аз стиснах здраво лоста за управление. Дявол го взел бензина! Можех да изкача самолета над Скалистите планини с голи ръце! Беше само въпрос на воля. Както казваха индийските факири, когато обясняваха чудото на левитирането, въпросът е разумът да вземе връх над материята. Всичко беше в разума.
Рина! Едва не извиках гласно. Впих поглед във висотомера. Стрелката бе паднала на две хиляди и осемстотин метра и продължаваше да се спуска. Погледнах как планината пълзи към мен. Сложих ръка на лоста и дръпнах назад. Измина цяла вечност, докато планината отново започна да се снижава под мен.
Вдигнах ръце да избърша потта от челото. Бузите ми бяха мокри от сълзите. Странното чувство на мощ бе изчезнало и главата започваше да ме боли. Мориси ме беше предупредил за таблетките, а и кислородът бе помогнал. Посегнах към дюзата и внимателно регулирах сместа, която постъпваше в двигателя.