Момиченцето влезе в стаята, прегърнало малка кукла. Усмихна ми се.
— Това е моята кукла.
— Много симпатична кукла — усмихнах й се аз.
— Кажи довиждане, Джо-Ан.
Джо-Ан ми протегна ръка.
— Довиждане, чичко — изрече сериозно тя. — Пак ела. Някой ден. Скоро.
— Ще дойда, Джо-Ан — обещах аз и се ръкувах с нея. — Довиждане. — Джо-Ан ми се усмихна отново, бързо си дръпна ръката и се прибра тичешком в стаята си. Изправих се.
— Довиждане, Моника — казах аз. — Ако се нуждаеш от нещо, обади се.
— Ще се оправя, Джонас — изрече тя и си протегна ръката. Взех я. Усмихна се. — Благодаря ти, Джонас — продължи тя. — Сигурна съм, че ако Джо-Ан разбираше, също би ти благодарила.
Отвърнах на усмивката й.
— Тя е едно мило момиченце.
— Довиждане, Джонас. — Измъкна си ръката от моята и остана на прага, докато вървях по алеята.
— Джонас — извика тя след мен. Обърнах се.
— Да, Моника?
Тя се поколеба за миг, после се засмя.
— Нищо, Джонас — отказа се тя, след това добави, — не работи толкова много.
— Няма — засмях се на свой ред аз.
Бързо затвори вратата, а аз продължих по тротоара. Форест Хилс, Куийнс, адско място за живеене. Трябваше да измина шест квартала, преди да успея да хвана такси.
— Какво ще правим с компанията? — запита Улф.
Погледнах към него през масата, после вдигнах бутилката бърбън и пак си напълних чашата. Отидох до прозореца и загледах Ню Йорк.
— Какво ще правим с „Грешницата“? — запита Дан. — Ще трябва да решим нещо. Вече уговарям с „Метро“ да вземем Джийн Харлоу.
Яростно се обърнах към него.
— Не искам Харлоу — отсякох аз. — Това е филм на Рина.
— За бога, Джонас — възкликна Дан. — Не можеш да зарежеш този сценарий. Ще ти струва половин милион да се разплатиш с Де Мил.
— Пет пари не давам какво ще ми струва! — изръмжах аз. — Зарязвам го!
В залата се възцари тишина и аз се обърнах към прозореца. Далеч вляво светлините на Бродуей осветяваха небето; вдясно виждах Ийст Ривър. От другата страна на реката беше Форест Хилс. Направих гримаса и бързо глътнах питието. Моника беше права в едно. Наистина работех прекалено много.
Влачех на гърба прекалено много хора, притежавах премного предприятия: „Корд Експлозивс“, „Корд Пластикс“, „Корд Еъркрафт“, авиолиния „Интерконтинентал“. А сега притежавах и филмова компания, която въобще не желаех.
— Добре, Джонас — чух Макалистър да казва тихо. — Какво възнамеряваш да правиш?
Върнах се при масата и пак си напълних чашата. Бях вече решил. Знаех какво ще правя отсега нататък. Само това, което желаех. Нека се погрижат за хляба си и нека ми покажат колко са кадърни в действителност.
Погледнах Дан Пиърс.
— Винаги разправяш, че можеш да правиш по-добри филми от всеки друг в бранша — казах. — Добре, отговаряш за производството.
Преди да успее да ми отговори, аз се обърнах към Улф:
— Ти се тревожиш какво щяло да стане с компанията. Сега наистина ще се потревожиш. Ти отговаряш за всичко — продажби, кина, администриране.
Върнах се при прозореца.
— Това е чудесно, Джонас — посочи Макалистър. — Но не си ни казал кои ще бъдат ръководителите.
— Ти си председател на дирекционния съвет, Мак — занареждах аз. — Дан е президент на компанията, Дейвид — заместник-президент. — Отпих от чашата. — Други въпроси?
Те се спогледаха, после Мак се обърна към мен.
— Докато те нямаше, Дейвид направи едно проучване. Компанията се нуждае от около три милиона оборотен кредит за тази година, за да поддържаме текущото ниво на производството.
— Ще получите един милион — отсякох аз. — Ще трябва да се справите с толкова.
— Но, Джонас — възрази Дан. — Как очакваш да правя филми, щом не ми даваш пари?
— Ако не можеш — срязах го аз, — се измитай и ще намеря някой, който ще може.
Видях как лицето на Дан пребледня. Сви устни, но нищо не каза. Погледнах към другите.
— Същото важи и за вас. Отсега нататък преставам да бъда бавачка на хората. Всеки, който не допринася нещо, може да се измита. Отсега нататък никой да не ме безпокои за нищо. Ако ми трябвате, аз ще ви потърся. Ако имате да докладвате нещо, напишете го и го изпратете в кабинета ми. Това е, господа. Лека нощ.