Когато вратата се затвори след тях, почувствах тежкия, гнетящ възел да стяга гърлото ми. Погледнах през прозореца. Форест Хилс. Замислих се какви ли училища имаха там за деца като Джо-Ан.
Изгълтах остатъка в чашата. Възелът не се развърза — напротив, сякаш се затегна повече. Изведнъж почувствах нужда от жена. Вдигнах телефонната слушалка и потърсих Хосе, оберкелнера от Рио Клуб.
— Да, мистър Корд?
— Хосе — казах. — Онази певица от оркестъра, който свири румба. С големите…
— Очи — прекъсна ме той със смях. — Да, мистър Корд. Зная. Ще бъде при вас след половин час.
Оставих слушалката и се върнах до масата. Взех бутилката със себе си до прозореца и си напълних чашата. Бях научил нещо тази нощ.
Хората са готови да заплатят всякаква цена за това, което наистина желаят. Моника живееше в Куийнс, за да може да запази дъщеря си. Дан преглътна обидата, за да може да прави филми. Улф бе готов да стори всичко, за да докаже, че може да ръководи компанията по-добре от вуйчо си Бърни. А Мак продължаваше да плаща цената за сигурността, която му бях осигурил.
Така погледнато, всеки човек си имаше цената. Тя можеше да бъде различна. Можеше да се измерва в пари, власт, слава, секс. Всичко. Човек трябваше само да знае какво искат.
На вратата се почука.
— Влез! — извиках аз.
Тя влезе в стаята; черните й очи блестяха, дългата й черна коса се спускаше по гърба почти до бедрата, а черната рокля бе цепната отпред и разкриваше белотата почти до пъпа. Усмихна ми се.
— Здравейте, мистър Корд — поздрави тя, без следа от акцента, който използваше в ресторанта. — Колко мило от ваша страна да ме поканите.
— Съблечете си роклята и си налейте нещо — казах аз.
— Не съм от този род жени! — отсече тя, обърна се и се запъти към вратата.
— Имам петстотин долара, които казват, че сте.
Тя се извърна към мен, на устните й се появи усмивка, а пръстите бяха вече заети с ципа на гърба на роклята. Загледах се през прозореца, докато тя се събличаше.
В Куийнс имаше по-малко светлини, отколкото в Манхатън. И малкото, които ги имаше, не бяха така ярки. Изведнъж изпитах гняв, дръпнах шнура и спуснах транспаранта. Той падна на перваза с трясък и скри града. Обърнах се към момичето.
Гледаше ме напрегнато, с разширени очи. Беше само по чифт плътно прилепнали, черни прозрачни гащички, а ръцете й бяха кръстосани над гърдите, но едва успяваха да покрият зърната на огромните й гърди.
— Защо го направихте? — попита тя. — Отвън не може да се види какво става тук.
— Уморих се да гледам Куийнс — обясних аз и пристъпих към нея.
Книга шеста
Историята на Дейвид Улф
1.
Дейвид Улф влезе в хотелската стая и се тръшна на леглото направо с дрехите, като се загледа в тъмния таван. Нощта му се струваше безкрайна, макар да знаеше, че едва минава един. Беше уморен и едновременно с това не беше уморен. Ликуваше, а някак бе потиснат; тържествуваше, а усещаше някаква горчивина да се разлива в него.
Това беше началото на разкриващите се пред него възможности, първият проблясък за скритите му амбиции, надежди и мечти. Защо тогава тази странна смесица от чувства? Никога преди не се беше получавало така. Винаги бе знаел какво точно желае. Бе съвсем просто. Права линия, изпъната от него до целта.
Сигурно се дължеше на Корд, помисли си той. Сигурно е Корд. Не можеше да има друга причина. Замисли се дали Корд влияеше и на другите по същия начин. Все още помнеше шока си, когато влезе в апартамента и го видя за пръв път, след като в онази отдавнашна нощ Корд бе зарязал дирекционния съвет, за да полети на Запад.
Петнадесет дни бяха изминали; две седмици, през които тревогата се бе вселила и компанията се разпадаше пред очите му. Шушуканията на служителите от нюйоркската кантора все още кънтяха в ушите му; усещаше скритите, изплашени, разтревожени погледи, които му отправяха, когато минаваше по коридора. И той нямаше какво да стори, нямаше какво да им каже. Сякаш корпорацията беше изпаднала в транс и очакваше кръвопреливането, което да изпълни вените й с нови жизнени сокове.
И сега най-сетне Корд бе застанал с полупразната бутилка бърбън отпреде си — изтерзано, бледо копие на мъжа, който бяха изпратили само преди няколко седмици. Отслабването и изтощението бяха издълбали дълбоки линии на умора около устата. Но едва когато човек се вгледаше в очите, разбираше, че тук не се касае за физическа промяна. Самият човек се бе изменил.