— Мисис Саперщайн, татко.
— Мислиш, че не я виждам ли? — измърмори баща му. — Ехо, мисис Саперщайн!
— Вие ли сте, мистър Улф! — извика жената.
— Да — викна на свой ред старецът. — Какво имате?
— Качете си и ще ви покажа.
— Не искам зимни дрехи — пазареше се старецът. — Кой ще ги купи?
— Кой ви говори за зимни дрехи? Качете се, ще видите!
— Вържи коня ей там — нареди баща му, посочвайки едно празно място между две сергии. — След това ела да пренесем стоката.
Дейвид кимна, а баща му прекоси улицата и изчезна във входа на къщата. Той закара коня и го върза за един противопожарен кран. После плъзна торбата с ярма на уморената муцуна и тръгна подир баща си.
Запроправя си път през мрачния неосветен вход и стълбището и спря пред вратата. Почука. Веднага се отвори. Мисис Саперщайн застана на прага, посивелите й къдрици бяха събрани на темето.
— Влез, влез.
Дейвид влезе в кухнята и видя баща си, седнал до масата. Пред него имаше чиния пълна с курабийки.
— Gluz tay, Дейвид? — запита старицата, отивайки към печката.
— Не, благодаря, мисис Саперщайн — отговори учтиво той.
Тя свали малка, червена тенекиена кутийка от етажерката над печката, внимателно отмери две лъжички чай и ги сипа във врящата вода. Чаените листа веднага се разпръснаха и се завъртяха лудо на повърхността. Когато накрая сипа чая в чашата и седна срещу баща му, течността беше черна като — кафе.
Баща му взе бучка захар от захарницата и я постави между устните си, после отпи. След като преглътна първата гореща глътка, отвори уста и възкликна.
— Ах!
— Хубав е, нали? — усмихна се мисис Саперщайн. — Истински чай. Както в родината. Не като chazerai, който пробутват тук.
Баща му кимна и пак вдигна чашата. Когато я остави на масата, тя бе празна и това слагаше край на учтивите формалности. Беше време да започне сделката.
— Nu, мисис Саперщайн?
Ала мисис Саперщайн още не бе готова за пазарлъка. Погледна Дейвид.
— Хубаво момче е вашият Дейвид — бъбреше тя. — Напомня ми за моя Хоуард, когато беше на неговите години. — Взе чинията с курабийките и я поднесе към него. — Вземи си — настоя тя. — Аз съм ги пекла.
Дейвид си взе една и я захапа. Беше твърда и суха и се натроши на дребни късчета.
— Вземи си още една — настоя тя. — Слабичък си, трябва да ядеш.
Дейвид поклати глава.
— Мисис Саперщайн — обади се баща му, — аз съм зает човек. Късно е. Имате ли нещо за мен?
Старицата кимна.
Последвахме я в тясното жилище. В стаята върху леглото имаше няколко мъжки костюма, рокли, ризи, един балтон, а в една книжна торба — няколко чифта обуща.
Бащата на Дейвид пристъпи и вдигна част от дрехите.
— Зимни дрехи — обвинително изрече той. — И затова изкачих цели четири етажа?
— Като нови са, мистър Улф — отбеляза старицата. — На сина ми Хоуард и жена му. Само един сезон са носени. Искаха да ги дадат на Армията на спасението, но аз ги накарах да ми ги изпратят.
Бащата на Дейвид не отговори. Чевръсто сортираше дрехите.
— Синът ми Хоуард живее в Бронкс — обясни гордо тя. — В нова къща на Гронд Конкърз. Лекар е.
— Два долара за ganse gesheft — заяви баща ми.
— Мистър Улф! — възкликна тя. — Те струват поне двайсет долара!
Той сви рамене.
— Купувам ги, само за да ги дам на ХИАС. По-добре, отколкото да ги вземе Армията на спасението.
Дейвид слушаше пазарлъка с половин ухо. ХИАС бе съкратеното название на Съюза за подпомагане на евреите-емигранти. Казаното от баща му не му направи никакво впечатление. Знаеше, че дрехите никога няма да идат там. Вместо това, след като бъдеха грижливо изчеткани и почистени от майка му, щяха да се появят по витрините на вехтошарските магазини по Боуери и Източен Бродуей.
— Десет долара — определи мисис Саперщайн. Преструвките бяха престанали вече, пазарлъкът беше в разгара си. — По-малко няма да взема. Иначе не си плаща идването на Хоуард да ги взема. Колко ще плати за бензин от Бронкс дотук?
— Пет долара. Ни цент повече.
— Шест — отсече старицата и го изгледа очаквателно. — Поне да си изкара парите за бензина.
— Метрото работи — не отстъпваше бащата на Дейвид. — Щом синът ви е голяма клечка с автомобил, аз ли трябва да му плащам бензина?