— Пет и половина — каза старицата.
Бащата на Дейвид я погледна. После сви рамене и затършува под дългото черно палто. Измъкна кесия, пристегната отгоре с дълга черна връвчица, и я отвори.
— Пет и половина — въздъхна той. — Бог вижда, че губя пари.
Даде знак с ръка на Дейвид и заброи парите в ръката на старицата. Дейвид загърна дрехите в балтона и завърза ръкавите му. Вдигна вързопа на рамо и заслиза по стълбището. Метна го в колата и заобиколи отпред. Вдигна торбата с ярма от коня и като развърза юздите от противопожарния кран, се качи на каруцата.
— Хей, Дейви!
Погледна към тротоара. Един дангалак стоеше там и му се хилеше.
— Цял ден те търся.
— Бяхме в Бруклин — отговори Дейвид. — Баща ми ще се появи всеки момент.
— Тогава бързо. Шоки ще ти брои десет долара, ако докараш коня с каруцата нощес. Трябва да пренесем един товар.
— Но днес е петък!
— Именно затова. Улиците ще бъдат пусти. Няма кой да ни гледа какво вършим през нощта. И ченгетата няма да ни закачат, като видят вехтошарското разрешително на каруцата.
— Ще опитам — каза Дейвид. — По кое време, Топлийка?
— Девет часа зад гаража на Шоки. Твоят старец идва. Ще се видим.
— С кого говореше? — запита баща му.
— С един приятел, татко.
— Изидор Шварц?
— Да, с Топлийката.
— Стой настрана от него, Дейвид — смъмри го баща му. — Нямаме нужда от него. Той е хулиган. Като всички други безделници, които висят край гаража на Шоки. Крадат всичко, до което се докопат.
Дейвид кимна.
— Закарай коня в конюшнята. Аз ще отскоча до Shul. Кажи на мама вечерята да бъде готова в седем.
Естър Улф седеше пред Shabbas nachtlichten, покрила глава с молитвения шал. Свещите заблещукаха с жълтите си пламъчета, когато поднесе дългата дървена кибритена клечка към тях. Внимателно духна клечката и я постави на масичката край бюфета. Изчака пламъчетата да се разгорят до бяло и започна молитвата си.
Най-напред се помоли за сина си, нейния shaine Duvidele, дошъл тъй късно в живота им, едва ли не когато тя и съпругът й Чайм вече бяха загубили надежда; след това замоли бога да помогне мъжът й да успее, но го помоли и за прошка, тъй като това беше божа работа, която задържаше мъжа й в синагогата. После, както винаги, пое върху себе си греха, задето бе отклонила Чайм от призванието му.
Той беше талмудистки студент, когато се срещнаха за пръв път в старата родина. Помнеше го какъв беше тогава — млад, слабоват и блед; първи къдри на тъмната брада проблясваха в червено-златист оттенък. Очите му искряха, докато седеше на масата в бащиния й дом, потапяйки парчето кейк във виното, съобразявайки държанието си с присъствието на стария равин и другите по-възрастни.
Когато се ожениха, Чайм започна работа в предприятието на баща й. После започнаха погромите и лицата на евреите отслабнаха и станаха измъчени. Напускаха домовете си само под прикритието на нощта, забързани като животни в гората. Или седяха наблъскани в зимниците на къщите със залостени врати и прозорци, като пилета, почувствали опасността, които се опитват да се скрият под квачката.
До онази нощ, когато не можа да издържи повече. Събуди се с писък до мъжа си; наскоро полученото писмо от брат й Бърнард в Америка все още беше в главата й.
— Ще продължаваме ли да живеем като зайци в капан и да чакаме нахлуването на казаците? — проплака тя. — В този ли мрачен свят очаква моят съпруг да му родя дете? Дори и Йехова не би могъл да оплоди със семето си в зимник!
— Ш-шт! — прозвуча резкият шепот на Чайм. — Не споменавай божието име напразно. Моли се да не си извърне лицето от нас.
Тя се изсмя горчиво.
— Той вече ни е забравил. И той бяга пред казаците.
— Тихо, жено! — изръмжа нервно Чайм.
Тя погледна към другите нарове във влажния зимник. Едва забеляза на слабата светлина бледите изплашени лица на родителите си. Тъкмо тогава отвън се чу глухият ромон на конски копита и шумът на пушечни приклади, думкащи по залостената врата.
Баща й рязко се изправи.
— Бързо, Kinder! — прошепна той. — Вратата към избата, отзад. Ако избягате оттам, в полето няма да ви забележат.
— Чайм присегна за ръката на Естър и я повлече към задната врата. Внезапно спря, усетил, че родителите й не го следват.
— Елате — прошепна той. — Бързо! Няма време.