Баща й стоеше тихо в мрака, сложил ръце около раменете на жена си.
— Ние няма да дойдем — каза той. — По-добре някой да бъде тук, за да го намерят, иначе ще започнат да търсят из полето.
Тропането над главите им стана по-силно и прикладите почнаха да трошат вратата. Чайм пристъпи към баща й.
— Тогава всички ще останем да ги посрещнем — изрече спокойно той, грабвайки една талпа от пода. — Ще разберат, че евреинът не умира така лесно.
— Вървете — заувещава го баща й. — Ние ти дадохме дъщеря си. Нейната безопасност трябва да бъде твоята първа грижа, не нашата. Храбростта ти не е нищо друго, освен глупост. Евреите са оцелели хиляди години, защото са бягали.
— Но… — започна Чайм.
— Вървете — просъска старецът. — Бързо. Ние сме стари, нашият живот е свършил. Вие сте млади, децата ви трябва да успеят.
Няколко месеца по-късно те бяха в Америка. Ала изминаха близо двадесет години, преди господ бог Йехова да се смили и да я благослови с дете.
Накрая тя се помоли за брат си Бърнард, който сега беше macher в някакво далечно място, наречено Калифорния, където беше лято през цялата година. Помоли се за неговото здраве и благополучие и да няма неприятности с индианците, както гледаше, че става по филмите, които гледаше с изпратените от него гратиси.
Приключила с молитвите, тя се върна в кухнята. Супата клокочеше на печката, а богатият, тежък мирис на пиле се усещаше във въздуха. Взе лъжица и се наведе над тенджерата. Внимателно обра едрите капки мазнина от повърхността и ги сложи в буркана. По-късно, когато мазнината изстине и се втвърди, щеше да я намазва на филийка или да я смесва с късче изсушено месо, за да ги ароматизира. Наведена над печката, чу вратата да се отваря.
По стъпките разбра кой е.
— Ти ли си, Дювидел?
— Да, мамо.
Свършила работата си, тя остави лъжицата и бавно се обърна. Както винаги, сърцето й се изпълни с гордост при вида на сина си — строен и висок, застанал пред нея.
— Татко отиде в shul — каза Дейвид. — Ще се върне в седем.
— Добре — усмихна му се тя. — Сега си измий ръцете и се оправи. Вечерята е готова.
3.
Когато Дейвид свърна с коня по тясната алея, водеща към гърба на гаража на Шоки, Топлийката изтича към него.
— Ти ли си, Дейвид?
— Кой мислиш, че ще е? — копита раздразнено Дейвид.
— Уф, не знаехме дали ще успееш да се чупиш. Вече е почти десет.
— Не можах да се измъкна, докато старецът не заспи — обясни Дейвид, спирайки каруцата отстрани на гаража.
След минутка Шоки изскочи и голата му глава блесна на бледата светлина. Беше среден на ръст, с огромен гръден кош и дълги кокалести ръце, стигащи почти до коленете му.
— Много се забави — изръмжа той.
— Нали пристигнах?
Шоки не отговори. Обърна се към Топлийката.
— Започвайте товаренето на кутиите — нареди той. — Дейвид може да ти помага.
Дейвид слезе от каруцата и последва Шоки в гаража. Дългата редица метални кутии блестеше под светлината на единствената електрическа крушка, провиснала от високия таван. Дейвид спря и подсвирна.
— Това са поне четиридесет кутии.
— Значи можеш да броиш — каза Шоки.
— Това са сто и осемдесет килограма. Не мисля, че старата Беси може да ги закара.
Шоки го изгледа.
— Последния път откара точно толкова.
— Не, съвсем не — възрази Дейвид. — Бяха само трийсет кутии. А и тогава на няколко пъти ми се стори, че старата Беси едвам се справя. Ами ако сдаде? Ще увисна с мъртъв кон и деветстотин литра спирт в каруцата. Достатъчно зле ще бъде, ако ме спипа тате.
— Само този път — заувещава Шоки. — Обещах на Дженуарио.
— Защо не използваш един от камионите си?
— Не мога — отговори Шоки. — Тъкмо това чака полицията. А никога няма да вземат да тършуват в една вехтошарска каруца.
— Мога да взема най-много двайсет и пет кутии.
Шоки го изгледа втренчено.
— Този път ще ти дам двайсетачка — каза той. — В лапите ти съм.
Дейвид замълча. Двадесет долара бяха повече, отколкото баща му понякога изкарваше за цяла седмица. И то като излиза с коня шест дни през седмицата. В дъжд и пек, летни горещини или смразяващия зимен студ, всеки ден, с изключение на събота, която баща му прекарваше в shul.
— Двайсет и пет долара — увеличи Шоки.