— Не бихте ли ми помогнали да го вдигна?
Мъжът се изсмя.
— Имам си работа — заяви надменно той. — Кажи на дъртия Норман, че е наел хлапе за мъжка работа.
Дейвид долови възцарилата се на платформата тишина. Огледа се. Операторът на асансьора имаше странна усмивка, изписана на лицето; хилеха се дори шофьорите на камионите. С гняв усети как лицето му пламва. Всички бяха вътре. Очакваха да видят как племенникът на шефа ще си падне на задника. Разсеяно измъкна от джоба цигара и се накани да я запали.
— Не се пуши на платформата — смъмри го бригадирът. — Щом ти се пуши, върви долу, на улицата.
Дейвид го изгледа за миг, после мълчаливо слезе от рампата и отиде към улицата. Чу избухналия зад гърба му смях. Разнесе се гласът на бригадира:
— Струва ми се, че показахме на малкото чифутско копеле къде му е мястото!
Сви зад сградата и запали цигара. Чудеше се дали всички са се наговорили. Дори и майсторът горе, Уагнър, не бе особено щастлив, когато го видя. Сигурно му беше дал тази задача, защото знаеше, че не е достатъчно тежък, за да повдигне вилката.
Огледа улицата. Отсреща имаше гараж и това го наведе на една мисъл.
Петдесет цента на механика и той се върна, тикайки един хидравличен крик, който гаражът използваше за камиони. Тишина се възцари на платформата, когато го пъхна под дървения рафт. Напомпа бързо ръчката и рафтът се вдигна във въздуха.
За по-малко от пет минути Дейвид натовари четирите в асансьора.
— Готово — обърна се той към оператора. — Давай да ги качваме. — Усмихваше се, когато вратата щракна пред намръщеното лице на бригадира.
Когато вратата на асансьора се отвори, мъжете вдигнаха глави от опаковъчните маси.
— Почакай за минутка — нареди той на оператора. — Ще ида да питам Уагнър къде да ги поставя.
Тръгна по коридора към празното бюро на майстора. Обърна се и видя мъжете да го гледат от масите.
— Къде е Уагнър?
Спогледаха се неловко. Най-сетне Шерифа отговори:
— В клозета, да изпуши една цигара.
Дейвид му благодари и се запъти към тоалетната. Майсторът с цигара в ръка разговаряше с друг мъж. Дейвид застана за него.
— Мистър Уагнър?
Уагнър се сепна. Обърна се със странен израз на лицето.
— Какво има, Дейвид? — запита сърдито той. — Не можеш ли да докараш листовките?
Дейвид го изгледа. Значи и той участваше в заговора. Всички участваха. Вътрешно се усмихна горчиво. А вуйчо Бърни бе казал, че това ще бъде тайна.
— Е — продължи нервно майсторът, — кажи, ако не можеш.
— Те са горе. Просто искам да знам къде да ги поставя.
— Вече ги докара? — запита Уагнър. Гласът му изгуби малката следа от увереност, която съдържаше миг преди това.
— Да, сър.
Уагнър хвърли цигарата в писоара.
— Добре — каза той с леко изумено изражение на лицето. — Ще ги оставим в Пети коридор. Ще ти покажа в кои ниши.
Беше почти десет и половина, когато Дейвид изпразни рафтовете и нареди листовките. Остави последния пакет и се изправи. Усещаше бликащата пот и се погледна. Чистата бяла риза, която майка му го бе накарала да облече, бе посивяла от прах. Изтри си челото и отиде при бюрото на майстора.
— Сега какво да правя?
— Петстотин връзки ли бяха? — попита майсторът.
Дейвид кимна. Майсторът му бутна един лист.
— Тогава попълни складовата бележка.
Дейвид погледна листа и взе един молив. Беше фактурата за листовките. „500 000 листовки по 1.00 долар за хиляда = 500.00 долара.“ Скъпа хартия, помисли той, поставяйки инициалите си отдолу.
Телефонът на бюрото звънна и майсторът вдигна слушалката.
— Складът.
Дейвид чу гласа в другия край на жицата, макар че не можеше да различи думите. Уагнър закима с глава.
— Да, мистър Бонд. Току-що пристигнаха. — Погледна Дейвид. — Донеси ми една от листовките — нареди той, закривайки слушалката с ръка.
Дейвид кимна и изтича надолу по коридора. Измъкна листовка от един пакет и я отнесе на майстора. Уагнър я дръпна от ръцете му и я погледна.
— Не, мистър Бонд. Едноцветна е.
Гласът на другия край на жицата записка. Уагнър се размърда неспокойно и малко след това постави слушалката на вилката.
— Това беше мистър Бонд, от снабдителния отдел.
Дейвид кимна, без да проговори. Уагнър си прочисти гърлото.