— Листовките, които току-що докара, трябвало да бъдат двуцветни.
Дейвид хвърли поглед към черно-бялата листовка. Не виждаше какво толкова са се развълнували. В края на краищата, това бе нещо, което се хвърля и се забравя. Каква разлика, дали е в един или в два цвята.
— Мистър Бонд каза да ги бракуваме.
— Да ги бракуваме? — погледна го изненадан Дейвид.
Уагнър кимна и се изправи.
— Извади ги от нишите и ги смъкни пак долу — разпореди той. — Мястото ни трябва, новите ще пристигнат следобед.
Дейвид сви рамене. Шибана работа беше тази, щом нещо можеше да се бракува, преди още да бъде платено. Ала това не беше негова грижа.
— Веднага ще се заловя.
Беше дванадесет и половина, когато слезе на товарната платформа, тикайки първия товар листовки. Бригадирът на платформата викна:
— Хей, къде си помъкнал тия?
— Бракувани са.
Бригадирът пристъпи и погледна в асансьора.
— Брак, а? — запита той. — Всичките ли?
Дейвид кимна:
— Къде да ги оставя?
— Няма къде да ги оставиш — заяви бригадирът. — Измитай се горе и кажи на Уагнър да бутне петачка, ако иска да очисти този брак.
Дейвид пак усети как бавно започва да го обзема гняв.
Уагнър беше зад бюрото, когато Дейвид влезе в залата.
— Бригадирът на платформата иска пет долара, за да разкара брака.
— Да, разбира се — каза Уагнър. — Забравих. — Измъкна една тенекиена кутия от бюрото и я отвори. Подаде му петдоларова банкнота. Дейвид я погледна.
— Искате да кажете, че наистина ще му ги дадете? — запита той недоумяващ. Уагнър кимна. — Но това е чудесна вестникарска хартия — отбеляза Дейвид. — Баща ми би я събирал цял ден. Във всеки склад за отпадъци за такъв куп ще дадат петдесет долара.
— Нямаме време да се занимаваме с това. Ето, дай му петте долара и забрави цялата работа.
Дейвид го изгледа. Не виждаше никакъв смисъл в тази история. Бракуваха стока за петстотин долара, преди още да са я платили, после дори не искаха да спестят петдесет долара от нея. Даже плащаха още пет долара, за да се отърват.
Изглежда, че вуйчо му не е чак толкова умен, колкото го считаха, ако така ръководеше нещата. Или просто има късмет. Пое си дълбоко въздух.
— Имам ли право на един час почивка за обяд, мистър Уагнър?
— Разбира се — кимна майсторът. — Всички имаме.
— Редно ли е, ако го взема сега?
— Можеш, веднага щом се погрижиш за листовките.
— Ако нямате нищо против — каза Дейвид, — ще се отърва от тях по време на обедната си почивка.
— Нямам нищо против, обаче не е нужно. Дава ти се цял час за обяд.
— Мога ли да звънна?
Уагнър кимна и Дейвид телефонира на Топлийката в гаража на Шоки.
— Колко бързо можеш да пристигнеш тук с един камион? — попита той, обяснявайки набързо за какво се касае.
— Двайсет минути, Дейви — отсече Топлийката. Настъпи пауза, после Топлийката пак се обади. — Шоки казва, че ще ти вземе само десетачка за камиона.
— Кажи му, че съм съгласен — бързо отвърна Дейвид. — И донеси чифт боксове. Може да имаме неприятност.
— Готово, Дейви — каза Топлийката.
— Добре. Ще те чакам отпред.
Уагнър го изгледа любопитно, след като остави слушалката.
— Не искам никакви неприятности — настоя нервно той.
Дейвид го изгледа. Щом толкова се бояха от него, значи нямаше да го оставят да си гледа работата, следователно трябваше наистина да им даде основание да се боят.
— Ще разберете, мистър Уагнър, какво значи неприятности, ако вуйчо Бърни научи, че сте прахосали пет долара, за да не вземете петдесет.
Лицето на майстора изведнъж пребледня. Капчици пот избиха по челото му.
— Аз не ръководя нещата — заоправдава се бързо той. — Правя това, което ми наредят от снабдителния отдел.
— Тогава няма защо да се тревожите.
Уагнър върна петдоларовата банкнота обратно в кутията и я мушна в едно от чекмеджетата, след което го заключи. Изправи се.
— Отивам да обядвам — каза той.
Дейвид седна в креслото на майстора и си запали цигара, без да обръща внимание на табелата. Мъжете от опаковъчните маси го наблюдаваха. Изгледа ги мълчаливо на свой ред. След няколко минути по един, по двама те тръгнаха на обяд. Скоро остана само Шерифа.