Старецът вдигна очи от пакета, който завързваше.
— Слушай какво ще ти кажа — обади се той. — Не си струва да бъдеш убит. Онзи Тони долу е казак. Кажи на вуйчо си да ти даде друга работа.
— Как мога да го направя, отче? — попита Дейвид. — Едва се уредих тук. Ако отида да му плача сега, направо ще ме изгони.
Старецът пристъпи към него.
— Знаеш ли къде отидоха всички? — запита той с пискливия си глас. — Не отидоха да обядват. Долу на улицата са. Чакат да видят как Тони ще те пречука.
Дейвид дръпна замислено от цигарата.
— Толкова важни ли са петте долара?
— От всеки наемател в сградата той взема малък подкуп. Не би могъл да допусне да му се изплъзнеш. Това значи да загуби всичко.
— Значи е shmuck — изрече Дейвид ядосано. — Аз исках само да си гледам работата. Нищо нямаше да се случи. Той щеше да продължи да си събира рушветите.
Стана и хвърли цигарата на пода. Угаси я с пета. В устата му горчеше. Цялата работа беше глупава. И той не беше по-умен от останалите: остави се да падне направо в капана, който му бяха заложили. Сега връщане нямаше, дори и да искаше. Нито пък би могъл да си позволи да загуби битката долу. Загубеше ли, вуйчо му непременно щеше да узнае. А това би означавало край на работата.
Топлийката го очакваше.
— Къде е камионът? — попита Дейвид.
— Насреща. Донесох боксовете. Какви искаш — гладки или с шипове?
— С шипове.
Топлийката измъкна ръка от джоба и Дейвид пое тежкия месингов бокс. Погледна го. Кръглите, заострени шипове блеснаха зловещо на светлината. Мушна го в джоба.
— Как ще обработваме този тип? — заинтересува се Топлийката. — По китайски ли?
Това бе изпробвана хватка в китайския квартал. Един отпред, друг отзад. Жертвата се насочваше към този отпред и биваше издебната от втория отзад. При девет случая от десет изобщо не можеше да разбере какво го е ударило. Дейвид поклати глава.
— Не — каза той. — За този ще трябва да се погрижа сам, ако въобще ще има някаква полза.
— Той ще те утрепе — отбеляза Топлийката. — Тежи двадесетина кила повече от теб.
— Ако загазя, притечи ми се на помощ.
— Загазиш ли — каза сухо Топлийката, — едва ли ще мога да ти бъда полезен с друго, освен да те погреба.
Дейвид го погледна и се захили.
— В такъв случай, изпрати сметката на вуйчо ми Бърни. Идеята беше негова. Хайде да вървим.
6.
Да, наистина го чакаха. Шерифът беше прав. Цялата сграда знаеше какво ще става. Даже няколко девойчета от козметичната компания и тази на Анри Франс.
Беше горещо и Дейвид чувстваше потта да избива по дрехите. Платформата представляваше шумно сборище; хората разговаряха, правеха се, че ядат сандвичите или донесения от къщи обяд. След това преструвките изчезнаха, разговорите и обедите бяха зарязани.
Мълчанието почти го обгърна и той усети любопитните им, привидно отвлечени погледи. Огледа небрежно тълпата. Разпозна неколцина от опаковъчните маси горе. Те извърнаха очи.
Изведнъж се почувства зле. Това беше лудост. Той не беше герой. Какъв бе смисълът? Какво толкова значително имаше в тази въшлива работа, че да се остави да го убият заради нея? После съгледа бригадира на платформата и забрави всичко. Нямаше връщане.
Все същата джунгла — улиците на Ийст Сайд, складовете за отпадъци покрай реката, а сега и този склад на Четиридесет и трета улица. Всяко кътче си имаше свой цар, който трябваше да бъде винаги готов за бой, за да запази царството си — защото винаги се намираше някой, дебнещ да му го отнеме.
Внезапното прозрение изпълни Дейвид с прилив на сили и мощ. Такъв беше светът, дори и вуйчо му, седнал на върха на тази пирамида, беше цар сам за себе си. Замисли се колко ли нощи вуйчо му Бърни не спеше, разтревожен за угрозите над собствената му империя.
Царете трябваше да живеят в страх — много повече от другите хора. Те имаха повече за губене. И знаеха — дълбоко в себе си знаеха — че един ден ще дойде краят. Защото и царете бяха човешки същества, мощта им отслабваше, разумът им не можеше да действа така бързо. Царете трябваше да умрат, за да бъдат изместени от наследниците си. Така щеше да стане с бригадира на платформата и с вуйчо Бърни. Един ден всичко това щеше да му принадлежи, защото беше млад.
— Докарай камиона — прошепна той с ъгълчето на устата си.