— Мислех, че може би ще имаш нужда от това.
— Благодаря. — Дейвид взе кърпата и я потопи в топлата вода, след което я поднесе към лицето си. Горещината му действаше успокоително. Затвори очи. Шумът от линейката затихваше.
— Добре ли си? — попита старият човек.
— Всичко с мен е наред — отвърна Дейвид.
Дочу стъпките на стареца. Вратата се затвори след него и Дейвид смъкна кърпата от лицето си. Огледа се в огледалото. Като се изключи малката цицина на слепоочието, не изглеждаше лошо. Изплакна си лицето с хладка вода и го избърса. Остави кърпата на ръба на мивката и излезе.
До стълбището бе застанало момиче, със синя престилка с инициалите на Анри Франс върху джоба. Той спря й я погледна. Стори му се смътно познато. Сигурно беше едно от момичетата, присъствали долу. Усмихна му се дръзко, разкривайки не особено хубави зъби.
— Вярно ли, че си племенник на стария Норман?
Той кимна.
— Фреди Джоунз от вашата лаборатория казва, че ставам за киното. Накара ме да му позирам.
— Да?
— Снимките са тук. Искаш ли да ги видиш?
— Ами да, разбира се.
Тя се усмихна и извади няколко снимки от джоба. Той ги взе и ги разгледа. Този Фреди, който и да беше, знаеше да прави снимки. Тя изглеждаше много по-добре, когато не се усмихваше. И без дрехи.
— Харесват ли ти?
— М-да.
— Можеш да ги задържиш — каза тя.
— Благодаря.
— Ако ти падне случай някой път, покажи ги на вуйчо си — бързо добави тя. — Много момичета са влезли в киното по този начин.
Той кимна.
— Видях какво стана долу. Крайно време беше Тони да си го получи.
— Не го ли харесваш?
— Никой не го обича — обясни тя. — Но всички се боят от него. Ченгето ме разпита какво е станало. Казах му, че е злополука. Крикът паднал отгоре му.
Погледнах я в очите. Честен и открит поглед.
— Симпатичен си — каза тя. — Харесваш ми. — Извади нещо от джоба и му го подаде. Приличаше на малка туба аспирин, обаче надписът беше „Henri France De Luxe“. — Хич не се тревожи — продължи тя. — Най-доброто ни качество. Можеш да четеш вестник през него. Сама съм го проверявала и пакетирала.
— Благодаря.
— Трябва де се връщам на работа — приключи тя. — Ще се видим.
— Ще се видим.
Погледна малката кутийка в ръката си и я отвори. Права беше. Можеше да се чете през него. На дъното имаше листче хартия. На него с черен молив бе написано името Вети и един телефонен номер.
Уагнър седеше зад бюрото, когато Дейвид влезе.
— Извади голям късмет — посрещна го той. — Докторът каза, че Тони имал само мозъчно сътресение и няколко счупени ребра. Ще му сложат дванайсет шева на бузата обаче.
— Той е имал късмет — каза Дейвид. — Беше нещастен случай.
Погледът на майстора се сведе под неговия.
— Гаражът отсреща поиска десет долара, за да поправи крика.
— Ще им ги дам утре.
— Няма нужда — бързо каза Уагнър. — Вече им платих.
— Благодаря.
Майсторът пак вдигна поглед. Очите му срещнаха тези на Дейвид.
— Ех, да можехме да забравим случилото се тази сутрин — каза той с глух глас. — Да започнем всичко отново.
Дейвид го изгледа за миг. После се усмихна и протегна ръка.
— Казвам се Дейвид Улф — заяви той. — Трябва да се представя на майстора, за да ми даде работа.
Майсторът погледна ръката на Дейвид и я стисна.
— Аз съм Джек Уагнър, майсторът — каза той. Ръкостискането му беше уверено. — Ела да те представя на момчетата.
Когато Дейвид се обърна към опаковъчните маси, всички мъже му се усмихваха. Изведнъж бяха престанали да бъдат чужди. Бяха приятели.
7.
Бърнард Норман влезе в нюйоркската си кантора. Беше десет сутринта и очите му блестяха и искряха, а бузите бяха порозовели от зимния въздух след кратката разходка от хотела дотук.
— Добро утро, мистър Норман — поздрави секретарката. — Приятно ли пътувахте?
Той й се усмихна, влизайки в частния си кабинет. Отвори прозореца. Застоя се там, вдишвайки студения свеж въздух. Ах, това беше природа. Не като вечното еднообразие на Калифорния.
Норман отиде до бюрото и взе пура от овлажнителя. Запали я бавно, наслаждавайки се на тежкия хавански аромат. Дори и пурите имаха по-приятен аромат в Ню Йорк. Ако имаше време, можеше да прескочи и до Ретнърс на Диленси стрийт и да похапне блини за обяд.