Седна и се залови да изучава докладите, лежащи на бюрото му. Закима доволно. Приходите от обмените далеч надхвърляха миналогодишните. Прегледа рецензиите и отзивите в пресата. „Норман Тиътър“, салонът, в който изнасяше премиерите на Бродуей, бе в непрекъснат възход, след като освен филмите бяха започнали да представят и пиеси. Вървеше не по-зле от „Стейт“ на Лоуи и „Палас“. Прегледа следващите няколко документа, после спря и проучи доклада за „Парк Тиътър“. Среден сбор от четири хиляди и двеста долара седмично през последните два месеца. Сигурно имаше грешка. „Парк“ никога не бе стигал повече от три хиляди. Той бе третостепенен салон от по-непопулярната страна на Четиринадесета улица.
Норман се задълбочи в доклада и очите му се спряха на една графа, означена „Персонални премии“. Възлизаха на триста седмично. Присегна към телефона. Някой трябва да е полудял. Той никога не би одобрил такива премии. Сигурно целият доклад беше объркан.
— Да, мистър Норман? — долетя гласът на секретарката.
— Кажи на Ърни да си дотътри задника при мене — нареди Норман. — Веднага.
Остави слушалката. Ърни Холи бе касиерът му. Той щеше да оправи това.
Холи влезе; очите му почти не се виждаха зад дебелите стъкла.
— Как си, Бърни? — запита той. — Добре ли пътува?
Норман потупа доклада на бюрото.
— Каква е тая работа с „Парк Тиътър“? — попита той. — Нищо ли не можете сами да свършите, копелета такива?
Холи погледна объркано.
— „Парк“ ли? Дай да видя.
Норман му подаде доклада и се облегна на стола, пафкайки яростно пурата. Холи вдигна поглед.
— Не виждам нищо неправилно.
— Не виждаш, а! — саркастично попита Норман. — Мислиш, че не зная, че от построяването си „Парк“ никога не е стигал повече от три хиляди седмично. Да не ме вземаш за кръгъл глупак?
— Сумата в доклада е точна, Бърни. Ревизорите ни проверяват всяка седмица.
Бърни се намръщи.
— А какви са тези персонални премии? Две хиляди и четиристотин долара за последните два месеца! Да не ме вземаш за луд? Никога не съм одобрявал подобно нещо.
— Одобри го, Бърни — настояваше Холи. — Това са двайсет и петте процента премии на ръководството, които установихме, за да превъзмогнем спадането след Коледа.
— Но за база взехме максималния сбор — отсече Норман. — Пресметнахме, че няма да ни струва много. Каква цифра използвахме за „Парк“?
— Три хиляди.
Бърни погледна доклада.
— Тук има някакъв номер — заключи той. — Тобмън направо ни е грабил. Ако не е, как се е получило, че изведнъж качва на четири хиляди и двеста?
— Тобмън сега не е директор. Веднага след Коледа излезе да си оперира апендикса.
— Неговият подпис стои под доклада.
— Това е просто гумен печат. Всички директори имат такива.
— Кой тогава ръководи театъра? — запита Норман. — Кой е този умник, който ни измъква по триста долара седмично?
Холи се размърда неспокойно.
— Бяхме натясно, Бърни. Тобмън ни заряза в лошо време и нямахме кого друг да назначим.
— Стига си го усуквал, а казвай направо — сряза го Норман.
— Твоят племенник — Дейвид Улф — Промълви неохотно касиерът.
Норман заудря театрално главата си с ръце.
— Ой! Трябваше да го предвидя.
— Нямаше какво да правим. — Холи присегна нервно за цигара. — Но хлапакът свърши хубава работа, Бърни. Свърза се с всички околни магазини, бутна им по няколко гратиса, направи известни отстъпки и два пъти залива квартала с листовки. Дори организира така наречените семейни вечери в понеделник и четвъртък, когато са най-ниски сборовете. Цяло семейство влиза за седемдесет и пет цента. Струва си. Продажбите на пуканки и бонбони нараснаха четворно.
— А какво ни струват допълнителните премии?
Холи пак се размърда неспокойно.
— Увеличиха малко оперативните разходи, но сметнах, че си струва.
— Е? — настоя Норман. — С колко?
Холи вдигна доклада. Прочисти си гърлото.
Към осем, осемстотин и петдесет седмично.
— Нещо към осемстотин, осемстотин и петдесет седмично — повтори саркастично Бърни. Стана на крака и загледа касиера. — Сбирщина shmucks работят за мен — викна ненадейно той. — Цялото увеличение не представлява нищо за вас. Но за него е чудесно. Триста долара допълнително слага в джоба си седмично.