Невада го изгледа.
— Не звучи лошо.
— Ще ти плащаме десет хиляди на филм — заобяснява Дан. — Това прави по пет хиляди седмично, тъй като всеки филм ще заснемаме за две седмици. Отсрочваш плащането, докато постъпят първите приходи, а ние ще ти осигурим пълни права над филма след седем години. Всичко ще бъде твое, негативи и копия — всичко. Тогава, ако пожелаеш, ще можем да ги откупим отново. Така ще си докараш цяло състояние.
Лицето на Невада остана безизразно.
— Звучиш ми също като Бърни Норман — отбеляза той. — Сигурно се дължи на кабинета.
Пиърс се засмя.
— Разликата е там, че сега него го няма, за да те преметне. Аз няма да го направя. Искам само тази фабрика да не замира.
— Какво ще използваме за сценарии?
— Не исках да се задълбочавам натам, преди да съм разговарял с теб — бързо каза Дан. — Знаеш, че винаги съм държал много на усета ти за сценарии.
Невада се усмихна. От отговора на Пиърс разбра, че за сценарии още въобще не се е мислило.
— Важното ще бъде филмите да се изградят върху характер, който хората могат да възприемат като достоверен.
— Точно тъй го чувствах и аз — възкликна Дан. — Мислех си ти да го играеш. Всеки път ще имаш различно приключение. Нали разбираш, изпълнено с всички стари номера, трикове, стрелба.
Невада поклати глава.
— Н-не. Това не ми харесва. Винаги изглежда неестествено. Джийн Остри и Рой Роджърс го правят в „Рипъблик“. Пък и не вярвам някой да го вземе за нормално. С тези мои вече бели коси.
Пиърс го погледна.
— Винаги можем да ги боядисаме.
— Не, благодаря ти — усмихна се Невада. — Някак свикнах с тях.
— Ще мине и така — настоя Дан. — Дори ако трябва да измъкнем нещо от Зейн Грей или Клерънс Мълфорд. Само дай съгласието си и готово.
Невада стана.
— Остави ме да си помисля малко — каза той. — Ще го обсъдя с Марта и ще ти се обадя.
— Чувах, че пак си се оженил — сети се Дан. — Моите закъснели благопожелания.
Невада се запъти към вратата. На половината път се спря и обърна глава.
— Между другото — запита той, — как е Джонас?
За пръв път, откак се бяха срещнали, Пиърс изглежда се поколеба.
— Добре, надявам се.
— Надяваш се? — учуди се Невада. — Защо? Не си ли го виждал?
— Не съм — от Ню Йорк, преди около две години — отговори Пиърс. — Когато взехме компанията.
— И оттогава не си го виждал? — запита недоумяващ Невада. — Никога ли не идва в студиото?
Дан се загледа в бюрото. Изглеждаше объркан.
— Никой вече не го вижда. От време на време, ако имаме късмет, говори с нас по телефона. Понякога идва тук. Но винаги късно нощем, когато никой от нас не е насам. Научаваме, че е бил тук от бележките, които оставя.
— А в случаите, когато се решава нещо важно?
— Телефонираме на Макалистър, който уведомява Джонас, че искаме да разговаряме с него. Някой път той ни телефонира обратно. В повечето случаи просто съобщава на Мак как да се уреди въпросът.
Изведнъж Невада усети, че Джонас се нуждае от него. Хвърли поглед към Дан.
— Е, аз не мога да реша този въпрос, докато не поговоря с Джонас.
— Нали току-що ти казах, че никой не го вижда?
— Искаш ли да ти правя филмите? — запита Невада.
Пиърс го изгледа вторачено.
— Може дори да не е в страната. Понякога по цял месец не го чуваме.
Невада отвори вратата.
— Мога да почакам — каза той.
9.
— Ще останеш ли на вечеря, Дювидел?
— Не мога, мамо — каза Дейвид. — Минах само да видя как си.
— Как съм? Аз съм си както винаги. Артритът ме тормози малко. Не съвсем много, не съвсем малко. Както винаги.
— Трябва по-често да излизаш на слънце. Ти не виждаш тук повече слънце, отколкото в Ню Йорк.
— Но имам син — каза мисис Улф, — макар че никога не го виждам. Макар че живее в хотел. Веднъж на три месеца, може би, ще дойде. Сигурно трябва да се радвам, че въобще идва.
— Хайде остави, мамо. Знаеш колко съм зает.
— Вуйчо ти Бърни намираше време да се отбие у дома всяка вечер — каза майка му.
— Други времена бяха тогава, мамо — каза неубедително той. Не можеше да й каже, че нейният брат бе известен из цял Холивуд като „сутрешен“ човек. И че вуйна Мей би го убила, ако не се прибереше. Пазеше го по-строго, отколкото правителството охраняваше Форт Нокс.