Дейвид вторачи изумен поглед в него.
— Надявам се, че ще се разбереш с него — добави Дан. — Защото, бог ми е свидетел, аз се опитах и не сполучих. Ако не успееш и ти, след една седмица — край на работата. Ще имаме най-голямата, най-пъклената стачка, която можеш да си представиш. Ще затворят всичко. Студиото, киносалоните, всички производства.
10.
Дейвид хвърли поглед към масата, следвайки майка си в кухнята. Бяха приготвени прибори за пет души.
— Не ми каза, че каниш цяла компания за вечеря.
Майка му, която надзърташе в тенджерата на печката, попита, без да се обръща:
— Може ли едно симпатично момиче да дойде за пръв път на вечеря при младеж без родителите си?
Дейвид сподави въздишката си. Очертаваше се по-зле, отколкото бе очаквал.
— Впрочем, мамо — обади се той, — сложи още един прибор на масата. Поканих един стар приятел да вечеря с нас.
Майка му заби в него проницателния си поглед.
— Поканил си го за тази вечер?
— Трябваше, мамо — опита се да се оправдае той. — Работа. На вратата се звънна. Погледна си часовника. Беше седем.
— Аз ще ида, мамо — каза бързо той. Сигурно беше Топлийката.
Отвори вратата. На прага стояха нисък мъж, вероятно към шейсетте, с подплашен вид и посивяла коса, една жена приблизително на същата възраст и младо момиче. Подплашеното изражение изчезна, когато мъжът се усмихна и протегна ръка.
— Сигурно вие сте Дейвид. Казвам се Ото Щрасмер.
Дейвид се ръкува с него.
— Драго ми е, мистър Щрасмер.
— Жена ми Фрида и дъщеря ми Роза — представи жените Щрасмер.
Дейвид им се усмихна. Мисис Щрасмер кимна нервно и каза нещо на немски, което бе последвано от милото „Приятно ми е“ на момичето.
В гласа й имаше нещо, което изведнъж накара Дейвид да я загледа. Не бе висока, може би един и шейсет, и от това, което можеше да се види, изглеждаше стройна. Гъстите й черни къдрици, прилепнали плътно към главата, очертаваха едри вежди над дълбоките сиви очи, почти напълно скрити зад дългите мигли. В извивката на устата и разположението на брадичката имаше нещо дръзко. Изведнъж Дейвид разбра: момичето, подобно на него, не държеше ни най-малко на тази среща.
— Кой е, Дейвид? — подвикна майка му от кухнята.
— Прощавайте — извини се бързо той. — Заповядайте вътре. — Отстъпи встрани, за да им стори път. — Семейство Щрасмер, мамо.
— Въведи ги в столовата — подвикна майка му. — На масата има шнапс.
Дейвид затвори входната врата.
— Да ви помогна с палтото? — обърна се той към момичето.
Тя кимна и му го подаде. Носеше семпла блуза в мъжка кройка и пола, пристегната на тънкото й кръстче с широк кожен колан. Той се удиви. Имаше достатъчно опит, за да разбере, че дръзката напереност на гърдите й под копринената блуза не се дължи на никакъв сутиен.
Майка й каза нещо на немски. Роза го погледна.
— Мама каза вие с татко да си вземете аперитива — преведе тя. — Ние ще отидем в кухнята да помогнем.
Дейвид я изгледа. Пак този глас. Уж имаше акцент, а едновременно с това нямаше. Най-малкото не беше така подчертан като този на баща й. Жените се запътиха към кухнята. Той погледна към мистър Щрасмер. Ниският човечец му се усмихна и го последва в столовата.
Дейвид откри бутилката уиски на ниската масичка, заградена от миниатюрни чашчици. Половинлитрова бутилка „Олд Овърхолт“. Дейвид сподави гримасата си. Това бе традиционното уиски, неизбежно присъстващо на всички церемонии — раждания, bar mizvahs, сватби, погребения. Остра смесица от ръжени уискита, която изгаряше гърлото на човека, докато се плъзгаше надолу и оставяше неприятен алкохолен мирис в носа. Трябваше да се сети да донесе бутилка скоч. Беше убеден, че именно уискито „Олд Овърхолт“ бе попречило на евреите да привикнат към уискито.
Явно беше, че мистър Щрасмер не споделя мнението му. Той вдигна бутилката и я огледа. Извърна се усмихнат към Дейвид:
— Ах, Gut шнапс!
Дейвид се усмихна и пое бутилката от ръката му.
— Чисто или с вода? — попита той, разчупвайки печата. Това също бе част от традиция. Бутилката винаги бе запечатана. Веднъж отворена, но недопита, тя никога не се поднасяше на гости отново. Чудеше се какво ли става с всичките отворени, полуизпразнени бутилки. Сигурно потъваха в някой шкаф в очакване деня на освобождението си.