— Искате ли цигара, Роза?
Чу вратата на лимузината зад него да се отваря, докато Роза си вземаше цигара. И той сложи една в устата си и й поднесе огънче.
— Искал си да ме видиш, Дейвид?
Дейвид се обърна толкова стъписан, че едва не изпусна запалката. Видя неясните очертания на една бяла риза, след което на отворената врата на лимузината се показаха главата и раменете. Беше Джонас Корд. Дейвид вторачи мълчаливо поглед в него. После неволно погледна към Роза. Очите й имаха странен израз. Помисли, че може би се е уплашила и ръката му присегна към нея.
Зад него проехтя тихото кискане на Джонас.
— Всичко е наред, Дейвид — каза той. — Можеш да вземеш Роза със себе си.
12.
Роза се отпусна на седалката, свита в ъгъла на лимузината. Хвърли поглед към седналия до нея Дейвид, после към Джонас. В колата беше тъмно, но от време на време светлината на някоя улична лампа осветяваше лицето на Джонас, седнал срещу тях на подвижната седалка и опънал дългите си крака през купето.
— Как е баща ти, Роза?
— Добре е, мистър Корд. Често говори за вас.
Макар да не виждаше в тъмното, тя усети, че той се усмихна.
— Поздрави го от мен, когато го видиш.
— Непременно, мистър Корд — каза тя.
Огромната лимузина набра скорост, когато излязоха на крайбрежния булевард. Роза погледна през стъклото. Пътуваха на север, към Санта Барбара, извън Лос Анжелос.
— Макалистър каза, че си искал да ме видиш, Дейвид.
Тя усети Дейвид да се размърдва на седалката до нея. Той се наведе напред:
— Направихме, каквото можахме сами, Джонас — започна той. — Ако ще продължаваме, ни е нужно твоето одобрение.
Гласът на Джонас беше безизразен.
— Защо трябва да се продължава? — запита той. — Доволен съм от сегашното състояние на нещата. Спряхте да губите и отсега нататък ще бъдете на черно.
— Няма да останем дълго на черно. Профсъюзите настояват за увеличения, иначе ще стачкуват. Това ще погълне всяка евентуална печалба.
— Нека си настояват — каза все така безстрастно Джонас. — Не е нужно да приемеш условията им.
— Вече го сторих — отвърна Дейвид.
Роза почувства мигновената тягостна тишина. Погледна от единия към другия, макар че не можеше да види лицата им.
— Така ли? — каза тихо Джонас, но дълбоко в гласа му се прокраднаха хладни нотки. — Мислех, че връзките с профсъюзите се осъществяват от Дан.
Гласът на Дейвид не трепна. Имаше някаква предпазливост в него, но това беше предпазливостта на човек, който опипва пътя през непозната територия, не предпазливост, породена от страх.
— Така беше, до тази вечер — отвърна той. — Докато не се отрази на благоденствието на компанията. Тогава стана моя работа.
— Защо да не можеше Дан да го уреди?
— Защото не отговаряхте на бележките му — тихо каза Дейвид. — Не искаше да го направи без вашето съгласие.
— А ти мислеше различно?
— Да.
Гласът на Джонас стана още по-хладен.
— Кое те кара да мислиш, че твоите постъпки, така, както и неговите, не се нуждаят от моето одобрение?
Тя чу щракването на запалката на Дейвид и го видя да поднася пламъчето към цигарата. Светлината заигра за миг по лицето му, след това се изгуби. Връхчето на цигарата проблясваше в мрака.
— Защото сметнах, че ако искаше от мен да банкрутирам компанията, щеше да ми го кажеш преди две години.
Джонас не обърна внимание на отговора.
— За какво друго си искал да ме видиш?
— Правителството пак започва кампанията срещу тръстовете — каза Дейвид. — Настоява да отделим кинотеатрите от студиото. Преди време ти пратих всички данни. Ще трябва да им отговорим.
Джонас не се заинтересува особено.
— Казах вече на Мак какво да прави. Ще издържим до края на войната, когато ще можем да вземем добра цена за салоните. След всяка война има инфлация на недвижимите имоти.
— Но ако няма война?
— Ще има — увери го спокойно Джонас. — След някоя и друга година Хитлер ще се усети притиснат. Ще се наложи да разпростре инвазията, защото ще загуби цялото привидно благополучие, което уж е донесъл на Германия.
Роза почувства как стомахът й се свива. Едно бе да чувстваш, че е неизбежно, но да се надяваш, че грешиш, а съвсем друго да го изложиш така — простичко и решително, като Джонас… без емоции: едно и едно прави две. Война. И тогава нямаше да има къде да се бяга. Германия щеше да властва над света. Дори и баща й признаваше, че Отечеството е толкова по-напред от другите, че на тях ще им бъде необходимо цяло столетие, за да го настигнат.