Тя се загледа в Дейвид. Как можеше американците да знаят толкава малко? Наистина ли вярваха, че могат да избегнат войната и да останат невредими? Как можеше той да стои и да води делови разговор, като че нищо не се е случило? Той беше евреин. Не чувстваше ли и той сянката на Хитлер, надвиснала над главата му?
Дочу как Дейвид се изсмя.
— Значи сме в едно и също положение — каза той.
Тя го изгледа шокирано, а той продължи:
— Това, което направихме, като засилихме икономиката, бе да изградим една фалшива икономика за самите нас. Такава, в която считаме за печалба отпадъците от собственото си тяло. Ние не сме създали нови източници за реални доходи.
— За това ли разговаря с Бонър?
Усети как Дейвид се сепна изненадано. За пръв път тази вечер гласът му загуби увереността си.
— Да — отговори той.
— Предполагам, че си се чувствал напълно упълномощен да проведеш подобен разговор, без да се посъветваш най-напред с мен? — гласът на Джонас бе все така тих.
— Още преди година ти изпратих бележка, с която исках позволението ти да говоря със Занук. Не получих отговор и Занук сключи договор с „Туенти Сенчъри Фокс“.
— Ако исках да разговаряш с него, щях да ти съобщя — сряза го Джонас. — Защо мислиш, че Дан не може да направи това, което Бонър може?
Дейвид се поколеба. Загаси цигарата в пепелника на облегалката до него.
— Заради две неща — започна той предпазливо. — Нямам нищо против Дан. Той е страхотно способен администратор и ръководител на студиото. Разработи програма, която дава възможност за максимална работа на студиото, но едно от нещата, които му липсват, е творческото въображение на мъже като Бонър и Занук. Способността да грабнеш една идея и сам да я превърнеш в грандиозен филм.
Загледа се в Джонас в мрака. Минаха край една улична лампа, която освети Джонас за миг: седеше с притворени очи и безизразно лице.
— Липсата на творческо въображение е разликата между истинския продуцент и администратора, какъвто всъщност е Дан. Творческото въображение, което би го накарало да вярва, че може да прави филми по-добре от всеки друг и, разбира се, способността да накара и другите да повярват в това. По мое мнение, ти лично показа много повече усет за това в двата филма, които направи, отколкото Дан в петдесетте и няколко, произведени през последните две години.
— Кое е второто? — запита Джонас, пренебрегвайки комплимента на Дейвид. Роза се усмихна на себе си, като усети, че оценката е приета като истина.
— Второто са парите — отговори Дейвид. — Ако предположим, че Дан притежава това качество, ще са му необходими пари, за да го развие. Пет милиона долара, за да направи два или три големи филма. Пари, които не е необходимо ти да инвестираш. Бонър се самофинансира. Той ще прави четири филма годишно, а вложените от нас пари ще са минимални, само горницата за всеки един. От разпространението и разпределянето на печалбите не можем да пострадаме, каквото и да се случи. А надзорът върху останалата част от програмата може само да ни помогне.
— Мислил ли си какво ще означава това за Дан? — полюбопитства Джонас.
Дейвид си пое дълбоко дъх.
— Ти отговаряш за Дан, не аз. Моята отговорност е компанията. — Той се поколеба за миг. — Все още остава широко поле за действие на Дан.
— Не и по начина, по който си го замислил — сухо отбеляза Джонас. — Никоя работа не може да се ръководи от двама.
Дейвид мълчеше.
Думите на Джонас прозвучаха остро в мрака:
— Добре, сключи си с Бонър сделката. Но ти ще имаш грижата да се отървеш от Дан. — Той се обърна напред. — Сега можеш да ни закараш обратно при колата на мистър Улф, Робер.
— Да, мистър Корд.
Джонас се обърна отново към тях.
— Видях се с Невада преди това — каза той. — Ще прави серията за вас.
— Чудесно. Веднага ще се заемем със сценариите.
— Не е нужно — заяви Джонас. — Вече решихме. Предложих му да се спрем на героя Макс Санд от „Ренегатът“ и да продължим оттам.