Пиха и пак се обърнаха към океана.
— Топло е — достатъчно топло, за да се поплува.
— Не мисля, че океанът би имал нещо против, ако двама съвсем обикновени хора поплуват в него.
Той вдигна поглед към нея и бавно се усмихна.
— Ще поплуваме ли?
Тя се засмя.
— Разбира се. Ще намерите бански принадлежности в шкафчето на гардеробната.
Дейвид излезе от водата и се строполи на одеялото. Претърколи се настрана и я загледа как тича по плажа към него. Дъхът му секна. Беше толкова женствена, че почти забрави, че е и лекарка.
Тя се отпусна до него, взе кърпа и я метна върху раменете си.
— Не предполагах, че водата е толкова студена.
Той се засмя.
— Прекрасна е. — Присегна за цигарите. — Когато бях дете, ходехме да плуваме при доковете на Ийст Ривър. Беше много по-различно оттук. — Запали цигарата и й я подаде.
— Сега по-добре ли се чувствате? — запита тя.
Той кимна.
— Точно както ми препоръча лекарят — той се засмя. — Цялото напрежение изчезна.
— Надявам се — каза тя. Дръпна от цигарата и му я върна.
— Знаеш ли, Роза — започна той някак свенливо, — когато мама ме помоли да дойда на вечерята, за да се запозная с теб, никак не ми се искаше.
— Зная — отвърна тя. — И с мен беше същото. Бях уверена, че ще се окажеш някакъв лигльо.
Тя се озова в прегръдката му, а устата й имаше вкус на океанска сол. Ръката му намери гърдата й под банския костюм. Долови възбудата на тръпнещото тяло и набъбващото в дланта му зърно, после пръстите й се плъзнаха по бедрото му и уловиха члена.
Присегна бавно, плъзна презрамките на банския от раменете й и го свали от тялото й. Чу свистенето на дъха й в гръдния кош, когато притисна лице към гърдите й. Ръцете й обгърнаха главата му и скриха нощта. Изведнъж пръстите й затърсиха лудо, наместиха го в нея, а гласът й беше дрезгав и настоятелен:
— Не бъди толкова нежен, Дейвид! Аз съм жена!
13.
Роза влезе във вилата и се запъти направо към спалнята. Погледна часовника на нощната масичка. Беше време за новините в шест. Включи радиото и гласът на говорителя изпълни стаята, когато тя започна да се съблича.
Днес гордостта на немската армия, Ромел, „Пустинната лисица“, за пръв път разбра какво значи да вкусиш от пясъка на пустинята, когато посред ураганната, заслепителна пясъчна буря Монтгомъри започна да го изтласква назад към Тобрук. Очевидно недостатъчно подготвени за масираната атака, италианците, които подкрепяха фланговете на Ромел, се предадоха. Останал без флангове, Ромел бе принуден да започне да отстъпва към морето. В Лондон днес министър-председателят Уинстън Чърчил заяви…
Тя изключи радиото. Все военни новини. Днес не й се слушаха. Изви се и загледа голото си тяло в огледалото над тоалетката.
Сложи ръка на корема си. Чувстваше го силен и пълен. Обърна се настрана и отново се огледа. Беше все още плоска. Ала не след дълго щеше да започне закръгляването и издуването. Усмихна се вътрешно, като си спомни изненадата в гласа на доктор Майер: „Но докторе, вие сте бременна!“. В погледа му имаше някакво удивление. Тя се беше разсмяла: „И аз така си мислех, докторе“. „Хм — измърмори той. — Е?“
„Не се вълнувайте толкова, докторе“, бе казала тя почти сухо. — „Известно е, че такива неща се случват на много жени.“ След това бе изненадана от внезапното чувство на гордост и щастие, което я изпълни. Никога не бе мислила, че ще изпита подобни чувства. Мисълта за дете винаги я бе плашила. Не някакъв физически страх, а обстоятелството, че бременността можеше да я отклони от работата, да обърка живота й.
Но съвсем не излезе така. Беше горда, щастлива и възбудена. Това бе нещо, което единствена тя можеше да направи! Никога не бе имало мъж, в цялата история на медицината, който да е родил дете.
Метна си един халат на раменете и влезе в банята, където завъртя крана на ваната. Бавно сипа солите във водата. Лекият аромат погъделичка ноздрите й. Кихна. „Gesundheit!“, каза тя гласно и притисна ръце към корема.
После се разсмя. Бебето още не бе оформено в нея, а тя вече му говореше. Погледна лицето си в огледалото на банята. Кожата й бе чиста и розова, а очите й искряха. Пак се усмихна. За пръв път в живота си се радваше, че е жена.
Внимателно пристъпи към ваната и се потопи в топлата вода. Не биваше да се бави дълго. Искаше да бъде на телефона в седем, когато Дейвид щеше да се обади от Ню Йорк. Искаше да чуе щастието в гласа му, като узнае.