— Рано се прибираш.
— М-м, да — отвърнах аз. — Свърших по-рано, отколкото предполагах.
— О-о — каза той и продължи по стъпалата към колата си. Сложи куфарите отзад.
Последвах го и видях, че цялата задна седалка на колата е пълна с багаж.
— Къде отиваш с целия този багаж, Невада?
— Той си е мой — начумери се той.
— Не съм казал, че не е — заявих аз. — Просто питам къде отиваш?
— Напускам.
— На лов ли? — попитах. Беше годишното време, когато Невада отиваше из планините от времето, когато бях дете.
— Не — каза той. — Завинаги.
— Почакай! — отсякох аз. — Не можеш да си заминеш ей така.
Тъмните му очи пронизаха моите.
— Кой казва, че не мога?
— Аз — отвърнах. — Как ще я карам без теб?
Той бавно се усмихна.
— Много добре, предполагам. Не съм ти нужен вече за гледачка. Наблюдавах те през последните няколко дни.
— Но… но… — възразих аз. Невада се усмихна бавно.
— Всяка работа един ден идва до своя край, Джонас. Аз прекарах почти шестнайсет години и сега вече нямам какво да правя. Не ме блазни да получавам заплата, без да съм си я спечелил.
Погледнах го. Беше прав. Той бе прекалено мъжествен, за да се навърта наоколо като слуга.
— Имаш ли достатъчно пари?
Той кимна.
— Шестнайсет години не съм похарчил нито цент от собствените си пари. Баща ти не ми позволи.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Ще се събера с неколцина приятели. Ще се заловим с едно представление за Дивия Запад, с което ще обикаляме крайбрежието на Калифорния. Надявам се да прекараме приятно.
Заседяхме се неловко, после Невада протегна ръка.
— Довиждане, Джонас.
Подадох му моята. Усетих как сълзите запират на клепачите ми.
— Довиждане, Невада.
Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали мотора и включи на скорост. Вдигна ръка и я размаха за сбогом, когато потегли.
— Обаждай се, Невада — извиках подире му и го гледах, докато се изгуби от погледа ми.
Влязох в къщата и отидох във всекидневната. Седнах край празната маса.
Робер влезе с плик в ръка.
— Мистър Невада остави това за вас — каза той.
Отворих го безчувствено и извадих една бележка, написана старателно с молив:
„Скъпи синко,
Не ме бива да се сбогувам, така си е. Няма вече за мен какво да се мотая тук, затова сметнах, че е време да се изпаря. Цял живот исках да ти дам нещо за рождения ден, но баща ти все ме изпреварваше. Той ти даваше всичко. Така досега не ми се удаде случай да ти дам нещо, което да желаеш. В този плик обаче ще намериш нещо, което наистина желаеш. Не се безпокой. Отидох при един адвокат в Рено и подписах всичко, както се следва по закон.
Огледах другите документи в плика. Бяха акции на компанията „Корд Експлозивс“, прехвърлени на мое име.
Оставих ги на масата, а в гърлото ми се появи някаква буца. Къщата изведнъж опустя. Баща ми, Рина, Невада. Всички. Всички си бяха отишли. Къщата започна да навява спомени.
Припомних си думите на Рина да изляза от бащината си сянка. Не можех да живея в тази къща. Тя не беше моя. Беше негова. За мен тя винаги щеше да бъде неговата къща.
Реших. Ще си намеря апартамент в Рено. В апартамента нямаше да ме преследват спомените. Ще прехвърля къщата на Макалистър. Той имаше семейство и така щях да му спестя затрудненията да си търси дом.
Пак погледнах бележката на Невада. В душата ми почна да се заражда някаква болка. Последният му ред ме порази. Честит рожден ден. Бях забравил и Невада бе единственият, който се бе сетил.
Днес имах рожден ден.
Ставах на двадесет и една години.
Книга втора
Историята на Невада Смит
1.
Минаваше девет, когато Невада отклони колата от шосето по черния път, който водеше към ранчото. Спря пред основната постройка и слезе. Остана заслушан в смеха, идващ от казиното.
Един мъж излезе на верандата и се загледа в него.
— Здравей, Невада.
Невада му отговори, без да се обръща.