Тя го изгледа студено, ставайки от стола.
— Бонър ли ви изпраща?
— Не — отговори той. — Всъщност, Бонър дори не знае, че съм тук.
— О — сега вече знаеше защо бе дошъл. — Видели сте пробата?
Той кимна. Гласът й стана още по-студен.
— Тогава най-добре си вървете — изрече тя. — Не приемам никого без предварителна уговорка.
Лека усмивка се плъзна по устните му. Това я ядоса още повече.
— И можете да кажете на Бонър от мое име, че ще бъде най-добре да престане да показва тази проба из целия град, иначе ще съжалява.
Той се засмя, после лицето му стана сериозно.
— Вече сторих това, мис Дентън.
— Така ли? — тя почувства как гневът й се разсейва. — Такова нещо би могло да навреди на работата ми.
— Аз мисля, че вие вече не сте от занаята — обади се кротко той.
Тя го изгледа с широко разтворени очи.
— Какво искате да кажете?
— Боя се, че не ме разбирате — продължи той и измъкна визитна картичка от джоба и й я връчи. Тя я погледна. Беше скъпа гравирана картичка. На нея бе написано само ДЕЙВИД УЛФ, а отдолу, в ъгъла, думите АДМИНИСТРАТИВЕН ЗАМЕСТНИК-ПРЕЗИДЕНТ. Най-отдолу бе името на компанията, с която бе свързан и Бонър. Сега се сети кой беше този човек. Бе чела за него във вестниците. Находчивият младеж. Детето-чудо на Корд. Вдигна очи към него.
Лека усмивка пак играеше на устните му.
— Бихте ли играли Мария Магдалена?
Изведнъж усети, че е нервна.
— Не зная — промълви колебливо. — Мислех… мислех, че е някаква шега на Бонър.
— Може да е било — бързо я прекъсна Дейвид Улф. — Не зная какво е мислил. Но аз не се шегувам. Мисля, че от вас може да излезе голяма звезда. — Той замълча. — И жена ми мисли същото.
Тя го изгледа неразбиращо.
— Роза Щрасмер. Познава ви от болницата, преди четири години.
Очите й светнаха.
— Искате да кажете доктор Щрасмер? Която извърши кожното присаждане на Линда Дейвис?
Той пак кимна усмихнат.
— Аз бях старшата сестра в хирургията тогава — каза тя. — Жена ви беше страхотна.
— Благодаря ви. И така, искате ли да играете Мария Магдалена?
Изведнъж това й се прииска повече от всичко друго на света.
— Да.
— Надявах се на такъв отговор — каза той и измъкна от вътрешния джоб един сгънат лист. — Колко каза, че ще ви плаща Бонър?
— Две хиляди седмично.
Той вече бе извадил писалката и пишеше по листа.
— Минутка, мистър Улф — каза бързо тя. — Зная, че Бонър просто се шегуваше. Не е нужно да ми плащате чак толкова.
— Може и да се е шегувал. Но аз не. Казал ви е две хиляди, значи толкова ще получавате. — Той привърши с писането и й подаде договора. — Най-добре го изчетете внимателно.
— Нужно ли е?
Дейвид кимна.
— Мисля, че да — настоя той. — Договорите лесно се подписват, но не е лесно анулирането им.
Джени потъна в стола и прилежно зачете.
— Забелязвам, че е от „Корд Експлозивс“.
— Такава е практиката ни. Корд е собственик на компанията.
— О! — Тя довърши четенето и посегна за писалка. Подписа набързо и му го връчи. — Сега какво ще правим? — запита усмихната тя.
Той прибра договора в джоба си.
— Първо ще ви сменим името.
— Че какво му е на името ми?
— Премного хора го знаят — обясни той. — Може да ви е неудобно оттук нататък.
Джени се замисли малко, после се засмя.
— Пет пари не давам — каза тя. — А вие?
Дейвид поклати глава.
— Също не, щом така мислите.
Тя пак се засмя. Нека клиентите се пукнат от яд, като разберат какво са изтървали.
Той огледа стаята.
— Собственичка ли сте или наемателка тук? — попита той.
— Наемателка.
— Добре — каза той. — Изнесете се и заминете за известно време. Някъде в пустинята. Или Палм Спрингс. Никой, освен мен не бива да знае къде сте.
— Добре — съгласи се тя. — И какво ще правя там?
— Ще чакате — каза той. — Ще чакате, докато ви открием!
17.
— Съжалявам, Дейвид — каза Пиърс и се изправи. Усмихваше се, но очите му бяха студени. — Не мога да ти помогна.