— Защо не?
— Защото си продадох акциите преди година.
— На Шефилд ли? — запита Дейвид.
Дан кимна.
— Защо не се свърза с Джонас?
— Защото не исках — отсече Пиърс. — Достатъчно ме използва. Стигах му през трудните години. Вършех калната работа и спасявах предприятието от фалит. А щом работите се пооправиха и можехме да помислим за големи филми, той взе, че докара Бонър.
— Ти също го използваше. Той хвърли милиони, за да ти осигури студио. Сега си богат, защото той те направи такъв. И когато Бонър дойде, ти вече бе разбрал, че си само импресарио, но не и продуцент. Всички в бранша го бяха разбрали.
— Само защото той никога не ми даде възможност — се изсмя горчиво Дан. — Сега е негов ред да се поизпоти. Чакам да видя как ще му се хареса. — Закрачи гневно към вратата, но докато стигне до нея, ядът се бе изпарил. — Обаждай се, Дейвид. Има шанс да заема Спенсър Трейси и Кларк Гейбъл от „Метро“, ако предложиш нещо подходящо.
Дейвид кимна и Пиърс излезе. Загледа се в бюрото. Вечната работа, замисли се той с горчивина. Сделки. Пиърс не мислеше за нищо друго, освен за подобни сделки и как да донесе на компанията един милион печалба. Това му беше работата. Не го свързваше нещо лично с Джонас Корд. Виж, продажбата на дяловете му от компанията бе съвсем друго нещо.
Уморено вдигна слушалката.
— Да, мистър Улф.
— Позвънете в кабинета на Бонър и разберете дали мога да го видя веднага.
— Във вашия кабинет или в неговия? — запита секретарката.
Той се усмихна вътрешно. Съгласно протокола трябваше Бонър да дойде при него. Но клюките и недомлъвките се разнасяха учудващо бързо из студиото. Всички знаеха вече, че нещо се мъти и дори секретарката му не бе съвсем сигурна за неговото положение. Това бе нейният начин да разузнае.
— В моя кабинет, разбира се — каза той сухо и остави слушалката.
Бонър влезе в кабинета след около четиридесет и пет минути. Не бе съвсем лошо с оглед на йерархията. Не много късно, за да не изглежда нахално, но не и много бързо, за да не изглежда раболепно. Прекоси стаята към бюрото на Дейвид и седна.
— Прощавай, че те безпокоя, Морис — започна вежливо Дейвид.
— О, няма нищо, Дейвид — отговори Бонър не по-малко вежливо. — Успях да приключа с утринното производствено съвещание.
— Добре. Значи разполагаш с малко време?
Бонър си погледна часовника.
— Предстои ми конференция със сценаристите.
— Писателите са свикнали да чакат — усмихна се Дейвид.
Бонър го изгледа любопитно. Несъзнателно ръката му се мушна под сакото и той почна да се чеше през ризата. Дейвид забеляза това и се ухили.
— Да нямаш обрив?
— Изглежда си научил? — попита Бонър. Дейвид кимна. Бонър продължи да се чеше, но вече открито.
— Направо ме подлудява. Макар че си струваше. Трябва да опиташ Джени някой път. Това момиче може да накара старата ти цигулка да засвири като същински „Страдивариус“.
— Сигурен съм. Видях пробните снимки.
Бонър го погледна.
— Смятах да те питам. Защо прибра всички негативи?
— Защото сметнах, че това е необходимо — отвърна Дейвид. — „Грешницата“ не е наша собственост. Сценарият принадлежи лично на Корд. А ти го знаеш какъв е. Не искам да си имаме неприятности.
Бонър го изгледа мълчаливо. Дейвид реши, че няма място за усукване.
— Шефилд ми показа съгласието ти да му продадеш дяловете си.
Бонър кимна. Беше престанал да се чеше.
— Сметнах, че е разумно.
— Защо? — попита Дейвид. — Ако искаше да продаваш, защо не поговори с Корд?
Бонър помълча известно време.
— Какъв смисъл би имало? Аз въобще не съм се срещал с него. След като той не бе достатъчно любезен да се види с мене цели три години, откак работя за него, не виждам основание сега да хукна подире му. Освен това договорът ми изтича следващия месец и никой не дойде да говори с мен за подновяването му. Дори Макалистър не ми се е обаждал. — Той пак започна да се чеше. Дейвид запали цигара.
— Защо не дойде при мен? — кротко запита той. — Аз те доведох тук.
Бонър не срещна погледа му.
— Вярно, Дейвид, трябваше. Но всички знаят, че ти не можеш да направиш нищо без съгласието на Корд. Докато се свържеш с него, договорът ми ще изтече. Бих минал за най-големия глупак в бранша.