Дейвид се облегна на неудобния стол. Усети хладината на нощта в огромната пуста стая на грамадната къща. Потръпна леко. Не знаеше дали от студ, или от начина, по който му действаше къщата.
— Искаш ли да ти запаля огън, Tante?
— Студено ли ти е, Дювидел? — запита го вуйна му Мей. Той сви рамене.
— Помислих, че може на теб да ти е станало студено.
— Студено? — повтори тя. — Твоята клета, стара Tante е свикнала да й е студено. Само като си броя стотинките, мога да си позволя да живея в тази къща.
Той си погледна часовника.
— Става късно, Tante. Трябва да вървя. Ще ми дадеш ли пълномощията?
Старата жена го погледна.
— Защо да ти ги дам? — попита тя. — За да помогнеш на онзи momser, онзи лош човек, който открадна компанията на вуйчо ти?
— Никой не му е откраднал компанията. Вуйчо Бърни и без това щеше да загуби. Имаше щастие, че се намери човек като Корд, който го остави да се измъкне така леко.
— Щастлив бил, а? — гласът й пак стана писклив. — От всички дялове, които имаше, ми остави само някакви си двайсет и пет хиляди. Какво стана с останалите? Кажи, де! Какво стана, а?
— Вуйчо Бърни получи три милиона и половина за тях.
— Че какво от това? — настоя тя. — Те струваха три пъти повече.
— Струваха едно нищо — сряза я той, изгубил търпение. — Вуйчо Бърни ограбваше компанията и ти го знаеш. Акциите не струваха дори хартията, на която бяха отпечатани.
— Ето сега пък наричаш вуйчо си крадец. — Тя се изправи, величествено на крака. — Вън! — изписка тя, посочвайки му вратата. — Вън от моя дом!
Той я изгледа продължително, после тръгна към вратата. Ненадейно спря, припомняйки си нещо. Някога вуйчо му го бе изпъдил от кабинета си почти със същите думи. Но той бе получил това, което целеше. А вуйна му беше дори по-алчна от вуйчо Бърни. Обърна се.
— Вярно, имаш само двадесет и пет хиляди акции — каза той. — Някакъв въшлив един процент от целия капитал. Но все пак сега те струват нещо. Имаш поне някой от рода, който да защитава интересите ти, дай пълномощията си на Шефилд и ще видиш какво ще стане. Той е от тези, които изкараха вуйчо Бърни на Уол стрийт. Сториш ли го, аз няма да бъда там да ти защитавам интересите. И акциите ти няма да струват нищо.
Тя го изгледа продължително.
— Вярно ли е това, което казваш?
Той разбра, че сметачната машина в главата й се е завъртяла.
— Всяка дума.
Тя пое дълбоко дъх.
— Ела — каза накрая. — Ще ти напиша пълномощното. — Обърна се и се заклатушка към шкафа. — Вуйчо ти, лека му пръст, винаги казваше да се вслушвам в думите ти, когато се нуждая от съвет. Нашият Дейвид, казваше той, има глава на раменете си.
Видя я да изважда някакви книжа от шкафа. Отиде до бюрото, взе писалка и ги подписа. Подаде му ги и той ги прибра в джоба на сакото.
— Благодаря ти, вуйно Мей.
Тя му се усмихна. Изненада се, когато протегна ръка и го потупа по рамото някак свенливо.
— Аз и вуйчо ти не бяхме благословени с деца — каза тя с развълнуван глас. — Той наистина те имаше като собствен син. — Примигна бързо с очи. — И да знаеш колко се гордееше с теб, дори след като напусна компанията, и четеше за теб във финансовата преса.
Той усети да го обзема жалост към самотната старица.
— Зная, вуйно Мей.
Тя направи опит да се усмихне.
— Такава симпатична жена имаш — продължи тя. — Защо се отчуждихте? Защо не я доведеш някой път на чай?
Изведнъж той прегърна старата жена и я целуна.
— Ще я доведа, вуйно Мей — обеща той. — Скоро.
Роза го очакваше в кабинета му, когато се върна в студиото.
— Когато мис Уилсън ми телефонира и каза, че ще закъснееш, помислих, че няма да е лошо да дойда да те взема да вечеряме навън.
— Добре — каза той и я целуна по бузата.
— Е?
Той се отпусна уморено зад бюрото.
— Вуйна Мей ми даде пълномощното.
— Това означава, че ще можеш да гласуваш с деветнадесет процента.
Той я погледна.
— Няма да имам особена полза, ако Джонас не ме подкрепи. Ървинг ми каза, че ще трябва да продаде акциите си на Шефилд, ако Корд не ги пожелае.
Тя се изправи на крака.
— Е, ти направи каквото можа — каза делово тя. — Сега да вървим да вечеряме.
В момента, когато Дейвид ставаше, секретарката му влезе.