— Съгласен съм. Обаче никое от момчетата, които работят за нас, няма опита, за да се залови с такава голяма работа. С изключение на Мориси, естествено. А от него не можем да се лишим. Имаш ли някого предвид?
— Естествено — каза той, отправяйки ми странен поглед. — Обаче едва ли ще ти се понрави.
Изгледах го.
— Кажи да видим.
— Еймос Уинтроп.
— Не!
— Единствено той може да се справи — посочи Форестър. — И едва ли ще ни бъде на разположение за дълго. Тъй както вървят нещата, някой ще го лапне.
— Тяхна си работа! Той е женкар и пияница. Освен това, където и да е отишъл, все се е осирал.
— Обаче познава в детайли производството на самолети — упорито настоя Форестър. И пак ме погледна. — Чух какво се е случило между вас двамата, но това няма нищо общо с нашата работа.
Не отговорих. Далеч напред видях как летящият начело във формацията от Спитфайър поклаща крила. Това бе сигналът да включим радиоапаратите. Форестър се наведе и щракна ключето.
— Да, капитане?
— Тук би оставяме, момчета.
Погледнах надолу. Сивите води на Атлантическия, океан ме гледаха. Бяхме на сто и петдесет километра от бреговете на Британските острови.
— Добре, капитане — отвърна Форестър. — Благодарим ви.
— Успешно завръщане, приятели. И не забравяйте да ни изпратите големите. Ще ни трябват следващото лято, за да си го върнем на Адолф.
Форестър се засмя. Англичаните едва бяха удържали набезите на врага и вече мислеха за отплата.
— Ще ги имате, капитане.
— Чудесно. Изключвам.
Той разклати крилата на своя Спитфайър и формацията направи широк завой назад, към родното крайбрежие. След това настъпи тишина и ние останахме сами над Атлантическия океан на път за дома.
Свалих си предпазния колан и се изправих.
— Ако нямаш нищо против, ще отида отзад да подремна.
Роджър кимна. Отворих вратата към съседното помещение.
— Помисли за това, което ти казах — подвикна след мене той.
— Ако говориш за Еймос Уинтроп, откажи се.
Мориси седеше обезсърчен на седалката на бордовия инженер. Вдигна поглед към мен, когато влязох.
— Не разбирам — промълви тъжно той.
Седнах до него.
— Лесно е да се схване. В–17 лети с екипаж от пет души, а нашите — с девет. Това означава, че могат да пуснат почти два пъти повече самолети във въздуха. До Германия и обратно курсът е малко над три хиляди километра, затова не им е нужен самолет с пробег от осем хиляди километра. Освен това оперативните разходи са малко повече от половината от нашите.
— Но този самолет може да лети три хиляди метра по-високо и триста километра в час по-бързо — не се предаваше Мориси. — И носи почти два пъти повече бомбен товар.
— Бедата при теб, Мориси, е, че изпреварваш времето. Те не са готови още за самолети като този.
Видях наскърбения израз отново да се появява на лицето му. За момент го съжалих. Казаното от мен беше вярно. За моите пари той бе най-големият авиоконструктор на света.
— Я стига! Не се тревожи, ще се сетят за теб. Един ден ще летят хиляди самолети като този.
— Но не и в тази война — каза примирено той. Извади от кашона термос. — Мисля да занеса кафе на Роджър.
Мина отпред в пилотската кабина, а аз се изтегнах на койката. Бръмченето на четирите двигателя кънтеше в ушите ми. Затворих очи. Три седмици в Англия и през цялото време не бях спал и една нощ свястно. Все бомбардировки и момичета. Бомби и момичета. Бомбите. Момичетата. Заспах.
Острото свистене от падаща бомба стигна апогея си, когато падна някъде наблизо. За миг разговорът на масата увисна във въздуха.
— Боя се за дъщеря си, мистър Корд — каза стройната жена с посивели коси от дясната ми страна.
Погледнах първо нея, после Мориси, седнал насреща. Лицето му беше побеляло и напрегнато. Бомбата бе паднала до вратата, така да се каже, а тя се тревожеше за дъщеря си, която бе в безопасност в Америка. Може би имаше основания. Тя бе майката на Моника.
— Не съм виждала Моника, откакто бе на девет години — продължи мисис Холм нервно. — Горе-долу от двадесет години. Често мисля за нея.
Кой те знае колко често, помислих аз. Смятах, че при майките е по-друго. Но и те не се различаваха от бащите. Мислеха най-напред за себе си. Поне в едно отношение си приличахме с Моника. Родителите ни не даваха пукната пара за нас. Моята майка бе умряла, а нейната бе избягала с друг мъж.