Тя вдигна към мен теменужените очи зад дългите мигли и аз долових красотата, която бе предала на дъщеря си.
— Мислите ли, че ще я видите, когато се върнете в Щатите, мистър Корд?
— Съмнявам се, мисис Холм — отвърнах аз. — Сега Моника живее в Ню Йорк. Аз живея в Невада.
Тя помълча известно време, после погледът й пак ме прободе.
— Не ме харесвате особено, нали, мистър Корд?
— Всъщност не съм мислил за това, мисис Холм — казах бързо аз. — Прощавайте, ако създавам такова впечатление.
Тя се усмихна.
— Не че сте казали нещо. Просто почувствах дръпването, когато ви казах коя съм. — Тя заигра нервно с лъжицата. — Предполагам, че Еймос ви е разказал всичко за мен — как съм забягнала с друг мъж, как съм го оставила сам да отгледа детето.
— Аз и Уинтроп не бяхме много близки. Никога не сме говорили за вас.
— Трябва да ми повярвате, мистър Корд — прошепна тя напрегнато. — Не съм изоставяла дъщеря си. Искам тя да научи това, да ме разбере.
Нищо не се променяше. Все родителите трябваше да бъдат разбирани, вместо те да разбират.
— Еймос Уинтроп беше женкар и мошеник — промълви тихо тя, без горчивина. — Десетте години брачен живот с него бяха същински ад. През медения месец няколко пъти го залавях с други жени. И накрая, когато се влюбих в един сериозен, почтен мъж, той ме шантажира да му оставя дъщеря си, заплашвайки, че ще провали кариерата на този мъж, който бе на служба на Нейно Величество.
Погледнах я. Звучеше правдоподобно. Еймос бе хитрец, пълен с подобни номера. Познавах го.
— Писахте ли някога на Моника да й разкажете всичко?
— Как може човек да пише подобни неща на собствената си дъщеря?
Не й отговорих.
— Преди десетина години получих вест от Еймос, че ще я прати при мен и помислих, че като дойде, ще й разкажа всичко и тя ще ме разбере. — Тя поклати леко глава. — Прочетох във вестниците за вашата женитба и тя така и не дойде.
Прислужникът влезе и отнесе празните прибори. Друг постави чашки за кафе пред нас. Когато излезе, попитах:
— Какво точно искате от мен, мисис Холм?
Погледът й се плъзна по лицето ми. Видях, че очите й са влажни. Гласът обаче не трепереше, когато изрече:
— Ако се случи да я видите, мистър Корд, кажете й, че съм питала за нея, че мисля за нея и че ще се радвам, ако ми се обади.
Кимнах бавно.
— Ще го сторя, мисис Холм.
Прислужникът започна да разлива кафето, а глухият тътен на падащи бомби продължаваше да звучи, заглушен от тежките завеси, като далечен гръм над мирновременен Лондон.
Ревът на четирите големи двигателя отново забуча в ушите ми и аз отворих очи. Мориси дремеше на седалката, главата му неудобно килната настрана. Когато станах, той отвори очи.
— Колко време съм спал? — попитах аз.
— Около четири часа.
— Най-добре да сменя Роджър — казах аз и се изправих.
Форестър вдигна поглед, когато влязох в кабината.
— Явно си бил много уморен. По едно време хъркаше така силно, че си помислих, че имаме пет двигателя, а не четири.
Отпуснах се на седалката на втория пилот.
— Дай да те сменя, за да си починеш. Къде се намираме?
— Тук някъде — каза той, посочвайки с пръст върху картата между нас. Хвърлих поглед. Бяхме на около хиляда и петстотин километра от Англия, над океана.
— Бавно се движим.
Той кимна.
— Попаднахме на силен насрещен вятър.
Присегнах за кормилото и го дръпнах към мен, докато включи.
— Готово — казах. — Поемам го.
Той освободи кормилото, стана и се протегна.
— Ще се опитам да дремна.
— Чудесно — поощрих го аз и погледнах през люка. Започваше да вали.
— Сигурен ли си, че можеш да си държиш очите отворени няколко часа?
— Ще се справя.
Той се разсмя.
— Или си по-добър от мен, или аз остарявам. По едно време си мислех, че възнамеряваш да спиш с всички англичанки.
Ухилих се на свой ред.
— При онези непрестанно падащи бомби счетох за нужно да се възползвам колкото мога от случая.
Той пак се засмя и напусна кабината. Обърнах се към контролите. Очевидно не бях единственият, който разсъждаваше така. Сигурно и момичетата изпитваха същото. Имаше нещо отчаяно в начина, по който настояваха да се възползваш от услугите им.