Съвсем бях забравил този разговор. Но ето че сега всичко си идваше на място. Би било много изгоден номер, ако Енгел успееше да задигне компанията под носа ми. И това бе точно такава сделка, каквато средноевропейският му ум би могъл да измисли. Погледнах Шефилд.
— Какво възнамерява Енгел да прави с дяловете сега? — запитах небрежно аз.
— Не зная. — После ме изгледа. — Нищо чудно — тихо промълви той. — Сега разбирам, защо не стигнахме доникъде. Ти си знаел всичко.
Не му отговорих. Забелязах изненадата по лицето на Мак зад него, но се престорих, че не съм я видял.
— А бях започнал да вярвам в измишльотините, които ми пробута, че хората от киното се поддържат един друг — каза Шефилд.
Усмихнах се.
— Сега, след като сметката ви излезе крива, предполагам, че на Енгел не му остава нищо, освен да закрие кината си. Никъде другаде не би могъл да намери филми.
Шефилд остана смълчан, но очите му дебнеха.
— Е, Джонас — каза той, — какво си намислил?
— Не би ли желал мистър Енгел да закупи „Норман филм дистрибюшънс“ в Англия? Това би му осигурило достъп до нашето производство и няма да се наложи да затваря киносалоните.
— Колко ще му струва това?
— Колко акции притежава?
— Около шестстотин хиляди.
— Ще му струва толкова — отсякох аз.
— Това прави пет милиона долара! „Бритиш Норман“ изкарва само триста хиляди годишно. При това положение ще му трябват двадесет години, докато си прибере парите обратно.
— Всичко зависи от гледната точка. Затварянето на двеста киносалона означава загуба на повече от един милион фунта стерлинги годишно.
Той ме изгледа продължително, после се изправи.
— Може ли да използвам телефона за един разговор до Лондон? Въпреки разликата във времето, може би ще успея да хвана мистър Енгел, преди да е напуснал кантората.
— Заповядай — казах аз. Докато отиваше към телефона, си погледнах часовника. Беше девет часа и знаех, че съм го уловил. Защото никой, нито дори Джордж Енгел, не напускаше кабинета си в два часа следобед. Не в добрата стара Англия, където канторите бяха отворени до шест и чиновниците все още стояха на високите столчета зад старомодните писалища. Най-вероятно Енгел очакваше позвъняването на Шефилд точно сега.
До обед всичко беше уредено. Мистър Енгел и адвокатите му щяха да пристигнат в Ню Йорк следващата седмица, за да подпишат споразумението. В цялата работа имаше само едно неприятно нещо: трябваше да остана в Ню Йорк. Присегнах към телефона.
— На кого ще се обаждаш? — запита Мак.
— На Дейвид Улф. Той е изпълнителният директор на компанията. Трябва и той да подпише книжата.
— Остави слушалката — изрече уморено Мак. — Той е в Ню Йорк. Доведох го със себе си.
— О — казах аз. Отидох до прозореца и се загледах надолу. Ню Йорк по обед. Долавях напрежението в уличното движение по Парк авеню. Започнах отсега да се чувствам неспокоен. Обърнах се към Макалистър.
— Добре, докарай го тук. След два месеца започвам голям филм. Бих искал да узная какво се прави по него.
— Дейвид води и Бонър, за да доуточните производствените подробности.
Вперих поглед в него. Бяха помислили за всичко. Отпуснах се в един стол. На вратата се позвъни и Робер отиде да отвори. Влязоха Форестър и Мориси. Наблюдавах ги, докато прекосяваха стаята.
— Мислех, че тази сутрин трябва да тръгнеш за Калифорния, Мориси — казах хладно аз. — Как смяташ, че ще успеем да подготвим новата производствена линия?
— Не зная дали ще можем, Джонас — обади се бързо той.
— Какво, по дяволите, значи това? — избухнах аз. — Нали каза, че можем да го направим. Ти присъстваше при подписването на договора.
— По-спокойно, Джонас — тихо се обади Форестър. — Имаме един проблем.
— Какъв проблем?
— Армията на Съединените щати току-що поръча пет СА–200. Искат първата доставка през юни и това ни връзва. Не можем да им произвеждаме В–17 на същата производствена линия. Ти трябва да решиш кои да започнем по-напред.
Вторачих се в него.
— Ти решавай. Ти си президент на компанията.