— Ти си собственик на проклетата компания — кресна ми на свой ред той. — Кой договор ще предпочетеш да уважиш?
— И двата. Не сме се заловили с тази работа, за да отхвърляме пари.
— В такъв случай трябва веднага да пуснем в действие завода в Канада. Можем да уредим преустройството, ако В–17 се произвежда там.
— Тогава го направи.
— Добре. Дай ми Еймос Уинтроп за ръководител.
— Казах ти вече! Никакъв Еймос Уинтроп!
— Никакъв Уинтроп, никакъв канадски завод. Не възнамерявам да изпратя един куп хора на смърт в самолети, монтирани от аматьори, само заради това, че се инатиш да се вслушаш в разума.
— Все още летецът-герой, а? — подиграх го аз. — Какво те интересува кой ще ги монтира? Нали ти няма да летиш?
Той прекоси стаята и застана до стола, загледан в мен. Видях го да свива юмруци.
— Докато ти курварстваше из Лондон и се стараеше да изчукаш всичко, което ти падне, аз бях на летищата и гледах пребитите от умора копелета, капнали от старанията си да прогонят нацистките бомбардировачи от клатещия ти задник. Именно там и тогава взех решението, че ако ни се усмихне щастието да сключим договора, лично ще се погрижа всеки експедиран от нас самолет да бъде такъв, че сам аз да не се страхувам, ако трябва да летя с него.
— Браво, браво! — казах саркастично аз.
— Кога реши да сложиш името си на самолет, който не е от най-добро качество? Когато парите ти станаха достатъчно много ли?
Изгледах го продължително. Прав беше. Веднъж баща ми бе казал същото по малко по-друг начин. Вървяхме из завода в Невада, когато Джейк Плат, надзирателят, се изправи пред него с доклад за някаква неудовлетворителна партида барут. Предложи да го смеси с голямо количество от добрия, така че да се погълне загубата. Баща ми се беше обърнал към него побеснял: „А кой ще погълне загубата на реномето ми? — кресна той. — Всяка кутия барут носи моето име. Изгори го!“.
— Добре, Роджър — изрекох бавно аз. — Получаваш Уинтроп.
Той впи очи в моите. Когато заговори, гласът му беше по-тих.
— Ще трябва ти да ни го намериш. Пращам веднага Мориси в Канада да пусне новия завод, а аз ще се върна на Крайбрежието да започна производството.
— Къде е той?
— Не зная — отговори Роджър. — Последното, което чувах, бе, че се намирал в Ню Йорк, но когато тази сутрин проверих, се оказа, че никой не знае къде е сега. Изчезнал е безследно.
4.
Отпуснах се в един ъгъл на голямата лимузина, докато прекосяваме моста Куийнсбароу. Вече съжалявах за решението си да дойда тук. В Куийнс имаше нещо, което ме потискаше. Загледах се през прозореца, докато Робер ловко промъкваше голямата кола през движението. Изведнъж ме доядя на Моника, че живее тук.
Разпознах групата къщи, когато колата спря. Не бяха се променили, с изключение на това, че сега поляната бе гола и кафява в зимната си премяна, докато последния път беше яркозелена.
— Почакай тук — казах аз на Робер. Изкачих трите стъпала и натиснах звънеца. Пронизващ вятър свистеше между постройките и аз вдигнах яката на балтона. Наместих неудобния пакет под мишницата.
Вратата се отвори и едно момиченце застана на прага, като повдигна поглед към мен. Очите й бяха теменужени и сериозни.
— Джо-Ан? — попитах плахо аз. Тя кимна мълчаливо.
Изгледах я. Как ни напомнят децата за хода на времето. Растат така, че отмерват годините ти по-точно от хода на будилника. Последния път, когато я бях видял, беше малко по-голяма от бебе.
— Аз съм Джонас Корд — съобщих й аз. — В къщи ли е майка, ти?
— Влезте — покани тя с тих, ясен глас. Последвах я във всекидневната. Тя обърна лице към мен. — Седнете. Мами се облича. Каза, че няма да се бави.
Седнах, а тя се настани на стола насреща. Загледа ме с големите си, сериозни очи, без да проговори. Започнах да се чувствам неудобно от това прямо оглеждане и запалих цигара. Очите й проследиха ръката ми, докато търсех пепелника, за да оставя клечката кибрит.
— Ей там е — каза тя и посочи към масичката от дясната ми страна.
— Благодаря.
— Няма защо — учтиво отвърна тя. После пак се умълча, приковала очи в лицето ми. Дръпнах от цигарата и след малко я запитах:
— Помниш ли ме, Джо-Ан?
Очите й се спуснаха надолу и тя изведнъж се засрами, ръцете й заоглаждаха подгъва на рокличката на коленете с типичен женски жест.