— Да.
— Последния път, когато те видях — усмихна й се аз, — ти беше ей толкова голяма — казах аз и повдигнах ръка малко над коляното си.
— Зная — прошепна тя и ме погледна. — Седяхте на стъпалата и ни чакахте да се приберем.
Издърпах пакета под мишницата.
— Донесох ти подарък — казах аз. — Кукла.
Тя взе пакета и седна на пода да го отвори. Очите й сега се усмихваха. Измъкна куклата и ме погледна.
— Много е хубава.
— Надявах се да ти хареса.
— Харесва ми. Много. — Очите й пак станаха сериозни. — Благодаря ви — каза тя.
След миг Моника влезе в стаята. Джо-Ан скочи на крака й изтича към нея.
— Мами! Виж какво ми е донесъл мистър Корд!
— Много мило от твоя страна, Джонас — каза Моника.
Надигнах се от стола. Изправихме се един срещу друг. Тя притежаваше царствено самообладание. Тъмната й коса падаше почти до голите й рамене, подчертани от черната вечерна рокля.
После се чу входният звънец. Беше детегледачката и Джо-Ан така се захласна да й показва новата кукла, че дори не се сбогува с нас на излизане.
Робер стоеше до вратата на лимузината, когато излязохме.
— Робер! — протегна ръка Моника. — Радвам се пак да те видя.
— За мен е също радост, мис Моника — каза той и се поклони над ръката й.
Загледах потискащия пейзаж на Куийнс, докато колата пътуваше към Манхатън.
— Как може да ти харесва да живееш тук? — запитах аз.
Тя посегна за цигара и изчака да й поднеса огънче.
— Джо-Ан може да си играе навън, когато времето е хубаво и аз не се тревожа, че може да пострада по шумните улици. И мога да си го позволя. Много по-разумно е, отколкото да живееш в града.
— От това, което чувам, добре я караш. Щом ти се живее в предградията, защо не се преместиш в Уестчестър? Там е по-хубаво.
— Доста по-скъпичко е — каза тя. — Не изкарвам чак толкова. Засега съм само координатор в списанието. Още не съм редакторка.
— Изглеждаш като редакторка.
Тя се усмихна.
— Не знам дали го казваш като комплимент, или не. Но в „Стил“ се стараем да изглеждаме така, както очакват читателите ни.
Погледнах я. „Стил“ бе едно от най-търсените модни списания, предназначени за младата жена.
— Как така още не си редакторка?
— Само една крачка ме дели — засмя се тя. — Мистър Хардин е старомоден бизнесмен. Смята, че всеки редактор трябва да се е поблъскал с практичната страна. По такъв начин се запознават с деловите проблеми, свързани с издаването на списанието. Вече подхвърли, че следващото редакторско място ще бъде за мен.
Познавах стария Хардин. От години издаваше списания. Плащаше с обещания, не с долари.
— Откога ти обещава?
— От три години — отвърна тя. — Но мисля, че скоро ще стане. Възнамерява да започне издаването на ново филмово списание. Илюстровано. Нещо от рода на старото „Фотоплей“. Вече да сме го пуснали, само финансови съображения ни задържат.
— Ти какво ще правиш в него?
— Репортер-редактор — каза тя. — Нали знаеш, ще описвам разни истории за филмовите звезди и така нататък.
Загледах я.
— Няма ли за целта да се наложи да бъдеш в Холивуд?
— Предполагам — кимна тя. — Но Хардин все още няма достатъчно пари, така че ще прекося този мост, когато стигна до него.
Моника си остави чашата от кафето и ми се усмихна.
— Вечерята беше чудесна, Джонас, а ти беше очарователен домакин. Кажи ми сега причината.
— Трябва ли да има причина?
Тя поклати глава.
— Не е нужно да има — обясни тя. — Но аз те познавам. Когато си така приятен, значи искаш нещо.
Изчаках сервитьорът да й поднесе клечка кибрит за цигарата.
— Току-що се върнах от Англия — започнах тихо аз. — Там попаднах на майка ти.
Някакво було се спусна над очите й.
— Така ли?
Кимнах.
— Много мила жена.
— От това, което си спомням за нея, предполагам, че винаги е била — каза Моника с лека горчивина в гласа.
— Изглежда имаш доста силна памет. Не си ли била на възрастта на Джо-Ан?
Теменужените очи станаха строги.
— Някои неща човек не забравя — изрече тя. — Като например думите на майка ти, която ти казва колко много те обича и един ден изчезва завинаги.