— Може би е нямала друг изход. Може би е имала основателни причини.
— Какви причини — каза презрително тя. — Аз не бих изоставила Джо-Ан така лесно.
— Може би, ако пишеш на майка си, тя ще ти ги разкаже.
— Какво има да ми разказва? — хладно продължи тя. — Че се е влюбила в друг мъж и е избягала с него? Това мога да разбера. Другото, което не разбирам, е защо не ме е взела със себе си. Според мен единствено защото аз не съм й била нужна.
— Може би не познаваш майка си, но познаваш баща си. Знаеш го как може да мрази, когато усети, че някой се е изпречил на пътя му.
Очите й се заковаха в моите.
— Някой като теб?
— Някой като мен — кимнах аз. — Онази нощ, когато двамата влязохте в хотелската ми стая в Лос Анжелос, дали мислеше за теб, или как може да ми отмъсти?
Тя се умълча, после погледът й се смекчи.
— И с майка ми ли е станало нещо подобно?
— Нещо подобно — промълвих тихо аз и кимнах.
Тя сведе поглед към покривката. Когато го вдигна, очите й бяха избистрени.
— Благодаря ти, че ми го каза, Джонас. Стана ми някак по-леко.
— Добре. — Сервитьорът дойде и пак ни напълни чашите с кафе. — Между впрочем виждала ли си баща си напоследък?
Тя поклати глава с горчива усмивка.
— Преди около две години дойде на вечеря и зае от мен хиляда долара. Тогава го видях за последен път.
— Имаш ли някаква представа къде може да е?
— Защо?
— Искам да му предложа работа в Канада, но изглежда, че е изчезнал безследно.
Странен израз се появи в очите й.
— Искаш да кажеш, че ще му дадеш работа след всичко, което ти стори?
— Нямам голям избор — отвърнах неохотно аз. — Идеята не ми се нрави особено, но има война. Нужен ми в човек като него.
— Преди година получих писмо от него. Споменаваше, че работел като ръководител в летището Тетърбъроу.
— Благодаря ти — казах аз. — Ще го потърся там.
Ненадейно присегна ръка през масата и улови моята. Погледнах я изненадан. Тя ми се усмихваше.
— Знаеш ли, Джонас, имам странното предчувствие, че ще бъдеш много по-добър приятел, отколкото съпруг.
5.
Макалистър ме очакваше в хотела, когато се върнах следобед на другия ден.
— Намери ли го? — запита той:
Поклатих глава.
— Останал там, колкото да пробута хвърчащ чек без покритие на някакъв откачен нещастник.
— Значи е слязъл доста надолу по стълбата. Някаква представа къде може да е отишъл?
— Не — отвърнах аз. Хвърлих си балтона в едно кресло и седнах. — Нищо чудно да е в затвора на някое провинциално градче, на което дори името не сме чували. Непокрит чек… Господи!
— Какво трябва да направя? — запита ме Мак.
— Нищо — казах аз. — Но обещах на Роджър да се опитам да го издиря. Най-добре да натоварим някоя агенция. Ако те не успеят да го открият, поне Роджър ще знае, че съм направил всичко възможно. Обади ли се на Хардин?
Мак ме изгледа с любопитство.
— Да. Всеки момент ще пристигне. Защо искаш да го видиш?
— Може да се заловим и с издателска дейност.
— Това пък за какво? — попита Мак. — Ти дори вестници не четеш.
Засмях се.
— Чух, че смята да издава филмово списание. Аз ще правя филм. Най-доброто средство да разполагаш с някоя и друга колона е да имам собствено списание. Смятам, че помогна ли му за списанието, той ще ни отвори място в другите си издания. Това означава двайсет милиона екземпляра месечно.
Мак не каза нищо. На вратата се позвъни и Робер излезе да отвори. Беше С. Дж. Хардин, съвсем навреме. Влезе в стаята с протегната ръка.
— Джонас, момчето ми — започна той с вечно дрезгавия си глас. — Радвам се да те видя отново.
Ръкувахме се.
— Познавате ли се с адвоката ми, мистър Макалистър? — попитах аз.
С. Дж. го изгледа благосклонно.
— За мен е истинско удоволствие, сър — каза той и раздруса сърдечно ръката на Мак. После се обърна към мен. — Изненадах се, като получих бележката ти. Какво имаш наум, момко?
Погледнах го.
— Научавам, че възнамеряваш да издаваш филмово списание.
— Намислил съм нещо подобно — призна той.
— Чух също така, че не ти достигат парите, за да започнеш.
Той изразително разпери ръце.