— Знаеш как е с издателската дейност, момко — каза той. — Винаги страдаме от недостиг на пари.
Усмихнах се. Като го слушаше човек, би си помислил, че дори няма собствено цукало да се изпикае в него. Но С. Дж. имаше достатъчно капиталец, колкото и да плачеше. По начина, по който ограбваше собствената си компания, пред него старият Бърни Норман изглеждаше като същинско пеленаче.
— Каня се да направя първия си филм след осемгодишна пауза.
— Моите поздравления, Джонас — възкликна той. — Това е най-хубавата новина, която чувам от години насам. Киното може да използва мъж като теб. Напомни ми да кажа на моя посредник да купи няколко акции от „Норман Пикчърс“.
— Непременно, С. Дж.
— Можеш да бъдеш сигурен, че моите списания ще ти отделят много място — продължи той. — Знам как се прави хубав брой.
— Точно за това исках да поговорим, С. Дж. Мисля, че е срамота твоята верига да не разполага с филмово списание.
Той ме изгледа хитро.
— Същите чувства вълнуват и мен, Джонас.
— Колко са нужни, за да се появи едно на сергиите? — запитах аз.
— О, двеста-триста хиляди. Трябва да си подсигурим едногодишно излизане. Списанията се налагат за толкова горе-долу.
— До голяма степен това зависи от редактора, който го прави, нали? Подходящият редактор веднага се налага.
— Съвсем правилно, момчето ми — каза откровено той. — А аз разполагам с най-добрите редактори в бранша. Виждам, че си наясно с издателската дейност, Джонас. Винаги са ме интересували свежите идеи. Те именно правят вестникарството.
— Кой ще ти бъде репортер-редактор?
— О, Джонас — възропта той, ококорен невинно, — мислех, че знаеш. Милата дама, с която вечеря снощи, разбира се.
Разсмях се неудържимо. Не можех да се овладея. Дъртият копелдак беше по-хитър, отколкото смятах. Имаше шпиони дори в „21“.
След като си тръгна, се обърнах към Макалистър:
— Всъщност, не е необходимо да оставам за подписването на книжата с Енгел, нали?
Той ме изгледа проницателно.
— Може и без теб. Защо?
— Искам да замина за Калифорния — отвърнах аз. — Предстои ми да правя филм. Защо да стоя в Ню Йорк, където нищо не мога да свърша?
— Дейвид и Бонър са тук. Чакат да ги повикаш.
— Телефонирай на Дейвид. — След минутка той ми подаде слушалката. — Здравей, Дейвид, как е Роза?
— Чудесно, Джонас, много е щастлива.
— Радвам се — продължих аз. — Исках само да ти кажа, че свърши страхотна работа по онази история с акциите. Слушай, смятам, че е излишно да се мотая из Ню Йорк, докато се подготвя „Грешницата“. Ще поема към Калифорния.
— Но, Джонас, довел съм Бонър в Ню Йорк.
— Чудесно — казах аз. — Откарай го обратно в студиото и му кажи, че ще се видим там. Там е единственото място, където се правят филми.
— Добре, Джонас — каза той с леко разочарован тон. — Със самолет ли заминаваш?
— М-да. Мисля, че мога да хвана полета на ICA в два часа. Така ще бъда в Калифорния утре сутринта.
— Обади се по телефона на Роза, Джонас. Ще се зарадва да те чуе.
— Непременно, Дейвид — обещах аз. — Впрочем, как мога да намеря тази Джени Дентън? Мисля, че е редно да се запозная с момичето, което ще играе главната роля в „Грешницата“.
— Тя е в Палм Спрингс, хотел „Тропикъл Флауър“, регистрирана под името Джуди Белдън.
— Благодаря, Дейвид — казах аз. — Довиждане.
— Лек път, Джонас.
Беше 11,30 сутринта калифорнийско време, когато паркирах лимузината пред хотел „Тропикъл Флауър“ в Палм Спрингс.
Направих справка на рецепцията и се насочих към Пето бунгало. Когато почуках на вратата, отговор не последва. Но вратата не беше заключена, затова влязох.
— Мис Дентън? — подвикнах аз.
Отговор не последва. Долових шуртенето на душа в банята. Отидох и отворих вратата. Видях очертанията й зад матираната завеса на душа. Пееше си с нисък, дрезгав глас.
Затворих вратата на банята и седнах на тоалетната чиния. Запалих цигара, докато я наблюдавах зад завесата. Не стана нужда да чакам дълго.
Тя спря водата и започна да души въздуха, изпълнен с цигарен дим. Гласът иззад завесата беше спокоен.
— Ако е някой от хоповете, по-добре да се разкара, преди да съм излязла — обади се тя. — Иначе ще доложа на управата.
Не отговорих.