Тя промуши глава през цепката на завесата, опипвайки за кърпа. Присегнах и й подадох една. Видях през завесата как я увива около себе си, после завесата се дръпна и тя вторачи поглед в мен. Очите й бяха тъмносиви и в тях нямаше страх.
— Хоповете в този хотел са ужасни — каза тя. — Влизат по всяко време.
— Можехте да си заключвате вратата.
— За какво? — тя прекрачи ваната. — Всички имат резервни ключове.
— Джени Дентън? — запитах аз и станах.
— В регистъра пише Джуди Белдън. — Тя ме изгледа въпросително. — Вие от полицията ли сте?
— Не — поклатих глава. — Аз съм Джонас Корд.
Тя ме изгледа и усмивка плъзна по устните й.
— Хей! Откога чакам да се запозная с вас!
— Защо? — усмихнах й се на свой ред аз.
Тя дойде до мен, присегна и обви с ръце врата ми. Притегли лицето ми към своето, а кърпата се свлече от тялото на пода, когато се изправи на пръсти да ме целуне. После изви глава назад и ме изгледа с палави, засмени очи.
— Шефе — прошепна тя, — не е ли време да сложиш подписа си на договора ми?
6.
Беше същото бунгало, което бях използвал преди десет години, когато правехме „Ренегатът“. Нищо не се беше променило, освен секретарките.
— Добро утро, мистър Корд — зачуруликаха те в унисон при влизането ми.
Казах им „Добро утро“ и се запътих към кабинета. Бонър нервно крачеше напред-назад. Дан Пиърс се беше настанил на дългата кушетка до прозореца. Изгледах го за миг безмълвно, след което минах зад бюрото и седнах.
— Помолих Пиърс да дойде и да ми помогне да ви убедя — започна Бонър, — че не можете да направите такъв скъп филм без нито едно име.
— Дан не би могъл да ме убеди да отида до клозета, та ако ще да се пръсна.
— Една минутка, Джонас — обади се припряно Дан. — Знам как се чувстваш. Но повярвай ми, мисля ти само доброто.
Обърнах се към него.
— Както направи, когато продаде дяловете си на Шефилд? Без да се допиташ до мен?
— Дяловете си бяха мои — заяви разпалено той. — Нямаше нужда да се допитвам до никого. Пък и кой можеше да се свърже с теб? Всички знаеха, че не даваш пет пари за компанията, че разчистваш част и от собствените си акции.
Присегнах за цигара. След малко кимнах.
— Прав си, Дан — казах. — Дяловете си бяха твои, ти не ми дължеше нищо. Ти си гледаше работата, а аз ти плащах за това — напълно, за петте години, през които договорът с мен важеше. — Облегнах се на стола и запалих цигарата. — Допуснах само една грешка. Когато те срещнах, ти беше добър импресарио. Трябваше да те оставя такъв.
— Опитвам се да те предпазя от повторна грешка, Джонас. Сценарият на „Грешницата“ бе написан за една голяма звезда — Рина Марлоу. Най-голямата. Не можеш просто да вземеш едно неопитно момиче, за което никой не е чувал, и да я вкараш във филма, без да я подкрепиш с някоя звезда. Ще станеш за посмешище.
Изгледах го с любопитство.
— В такъв случай, какво смяташ, че трябва да направя?
Видях внезапната увереност в очите му.
— Вземи едно-две големи имена — заобяснява той. — Използвай момичето, щом искаш, но го подкрепи. Хъмфри Богарт, Спенсър Трейси, Роналд Колман, Кларк Гейбъл, Ерол Флин. На всеки от тях можеш да заложиш.
— Предполагам, че ти би могъл да ми ги осигуриш?
Не долови сарказма.
— Мисля, че бих могъл да направя нещичко — изрече предпазливо той.
— Е, да си жив и здрав с дребнавото си, проклето десетпроцентово сърчице. Много мило от твоя страна. — Станах. — Вън, Дан! Вън, преди да съм те изхвърлил! И кракът ти да не припарва насам, докато съм тук!
Той ме изгледа с пребледняло лице.
— Не можеш да ми говориш така — избухна той. — Аз не съм някой от твоите лакеи, които можеш да купуваш и да продаваш.
— Купих те и те продадох — напомних хладно аз. — Ти си същият, какъвто си беше, когато се опита да преметнеш Невада с шоуто „Буфало Бил“. Би продал и собствената си майка, ако имаше сметка от това. Но мен вече няма да продаваш. Не се хващам на този номер.
Натиснах звънеца на бюрото и една от секретарките влезе.
— Да, мистър Корд? — попита тя от прага на вратата.
— Мистър Пиърс тъкмо си отиваше…
Лицето на Дан бе посивяло от гняв.
— Ще съжаляваш за това, Джонас.
Вратата се затръшна зад него и аз се обърнах към Бонър.