— Съжалявам, Джонас — изпелтечи той. — Аз… не знаех.
— Няма нищо — успокоих го аз. — Не си знаел.
— Но тъй както се очертава, филмът ще струва над три милиона. Бих се чувствал по-добре, ако имахме и някоя звезда в него.
Поклатих глава.
— Звездите са си звезди, аз не съм против тях. Но този път не ми трябват. Ще правим филм по библейски сюжет. Когато някой погледне към Йоан или Петър на сцената, искам именно тях да види, а не Гейбъл, Трейси или Богарт. Освен това, важно е момичето.
— Но никой въобще не е чувал за нея.
— И какво от това? — запитах аз. — За какво разполагаме с рекламен отдел? Докато филмът излезе по екраните, няма да има мъж, жена или дете по света, които да не знаят името й. Ти я оцени достатъчно, за да се решиш да направиш пробата с нея, нали? А не я познаваше, случайно си я срещнал на някакъв прием.
Лицето на Бонър доби странно забъркан вид.
— От друго започна. Беше едва ли не шега. Никога не съм очаквал някой да го вземе на сериозно.
— Дейвид видя пробата и я взе на сериозно. Аз също.
— Но една проба още не означава цял филм. Може би няма да издържи…
Рязко го прекъснах.
— Ще издържи — настоях аз. — И ти го знаеш много добре. Знаел си го, още когато я убеди да направи пробата.
Той ме изгледа с грозната си конска физиономия. Нервно започна да се чеше.
— Тя… тя ли ти каза за приема? — запита колебливо той. Кимнах.
— Разказа ми как си я наблюдавал цялата вечер, как си отишъл при нея и си й предложил да направите пробата. — Засмях се. — Вие сте страшни момчета. Откривате Лана Търнър в някакво заведение. Откривате Джени Дентън на някакъв прием. Как го правите?
Очите му ме гледаха объркано. Накани се да каже нещо, но телефонът на бюрото звънна. Вдигнах слушалката. Беше една от секретарките.
— Мис Дентън е свършила при фризьорите. Да дойде ли?
— Да — оставих слушалката и се обърнах към Бонър.
— Изпратих Джени при фризьорите. Исках да опитам нещо.
Вратата се отвори и Джени влезе. Пристъпваше бавно, някак плахо към средата на стаята. Спря пред бюрото ми. Бавно се завъртя, дългата й коса не беше вече светлокестенява, а като искрящо шампанско. Спускаше се по врата и раменете й и като сияние обграждаше загорялото й от слънцето лице.
Гласът на Бонър беше по-скоро шепот:
— Господи!
Погледнах го. Лицето му имаше странно изражение. Устните му се раздвижиха бавно, погледът му бе прикован в нея.
— Като… като че ли тя е застанала тук!
— Именно — изрекох бавно аз. Пак погледнах Джени. Почувствувах как сърцето ми се свива. Рина.
— Искам Айлин Гейлърд да я облече — заявих тихо на Бонър.
— Не знам — поколеба се той. — Тя напусна отдавна. Замина някъде на Изток. В Бостън, струва ми се.
Припомних си самотната, белокоса фигура, коленичила до гроба на Рина.
— Пратете й снимка на Джени. Ще дойде.
Бонър пристъпи към бюрото и застана до Джени, загледан в мен.
— Впрочем, обади ми се Остин Джилбърт. Сценарият му харесал. Днес следобед ще намине да види пробата. Ако хареса момичето, ще приеме.
— Добре — отвърнах аз. Така беше при големите режисьори. Двестата хиляди, които им се плащаха, не означаваха нищо за тях; можеха да ги вземат от всеки филм. Важното беше сценарият. И артистите.
Бонър тръгна към вратата и там спря, поглеждайки назад към Джени.
— Довиждане — промълви най-сетне той.
— Довиждане, мистър Бонър — отвърна Джени учтиво. Кимнах, когато той излезе.
— Мога ли да седна? — запита Джени.
— Моля.
Тя седна и ме наблюдаваше мълчаливо, докато преглеждах книжата по бюрото. Предварителният бюджет. Просто сметки за декора. Бонър бе прав — щяха да хвърчат пари.
— Трябва ли да изглеждам като нея? — запита тихо Джени.
— Какво? — вдигнах очи към нея аз.
— Трябва ли да изглеждам като нея?
— Защо питаш?
— Не зная — поклати глава тя. — Просто се чувствувам особено. Това е. Като че ли не съм аз, като че ли съм някакъв призрак.
Не отговорих.
— Само това ли видя в пробата — Рина Марлоу?
— Тя беше най-голямата звезда, съществувала някога в киното.
— Зная — отвърна бавно тя. — Но аз не съм тя. Никога не бих могла да бъда.