Вперих очи в нея.
— За две хиляди долара седмично ще бъдеш всичко, което ти наредя да бъдеш.
Не ми отговори. Само ме изгледа. Очите й бяха гримирани и сериозни, не можеха да се отгатнат мислите й.
— Запомни това — продължих кротко аз. — Хиляди момичета като теб идват всяка година в Холивуд. Мога да избера, която искам от тях. Ако не ти харесва, се върни към работата, която вършеше, преди Бонър да те срещне на приема.
Някаква напрегнатост се появи в погледа й. Не пречеше, ако можех да я сплаша малко. Беше много дръзка.
— Бонър ли ти разказа за мен?
— Нито дума. Не беше нужно. Ти ми каза всичко, каквото исках да зная. Момичета като теб винаги гледат да направят впечатление на някой продуцент. Добре, провървя ти — попаднала си на един. Гледай да не олееш всичко.
Тя бавно въздъхна. Напрежението в погледа й се изгуби. Изведнъж се усмихна.
— Дадено, шефе, както кажеш.
Заобиколих бюрото и я сграбчих в прегръдката си. Устата й беше мека и топла и когато погледнах надолу, очите й бяха затворени. Точно тогава телефонът иззвъня. Присегнах и взех слушалката. Макалистър се обаждаше от Ню Йорк.
— Агенцията откри Уинтроп — каза той.
— Добре, свържи се с него и му кажи да си дотътри задника тук.
— Тогава телефонирай на Моника и й кажи да му поговори. Той ще я послуша.
— Опитах — отвърна бързо Мак. — Но тя е отпътувала за Калифорния, при „Туенти Сенчъри Фокс“, днес по обед. Ако го искаш, най-добре сам да го убедиш.
— Много съм зает, за да се връщам пак в Ню Йорк.
— Не е нужно. Еймос е в Чикаго. Тамошната кантора на агенцията ще ти каже къде да го откриеш.
— Чикаго ли? Хм, струва ми се, че ще трябва да прескоча дотам. — Оставих слушалката и погледнах Джени.
— Е, уикендът дойде — бавно каза тя. — Нямам какво да правя. Чикаго е страхотен град.
— Ще дойдеш ли? — попитах аз. Тя кимна.
— Ще летим, нали?
— През цялото време — уверих я аз.
7.
Джени ме погледна.
— Така се пътува — заяви тя. — Цял самолет на твое разположение.
Огледах празната кабина на ICA, който Бъз бе приготвил за специалния полет, когато му телефонирах. Погледнах си часовника. Беше почти девет часа. Преместих стрелката два часа напред — по чикагско време. Усетих леката промяна на налягането в ушите. Започвахме да се спускаме.
— Сигурно е страхотно да притежаваш собствена авиолиния — отбеляза Джени усмихната.
— Удобно е, когато трябва бързо да отидеш някъде.
— Не те разбирам.
— Какво не разбираш, момиче?
— Теб — каза Джени. — Озадачаваш ме. Повечето мъже ги разбирам. Забият поглед в работата и все искат да изкарат повече пари. А ти, ти си различен. Вече имаш всичко.
— Не всичко.
Тя кимна към светлините на Чикаго под нас.
— Искаш да кажеш, че не притежаваш онова, там долу, например.
— Правилно. Макар че не искам чак толкова, доволен съм от това, което имам.
Очите й загубиха блясъка си.
— Какво ще стане, ако гръмнем?
— Както дошло, така и отишло — щракнах с пръсти аз.
— Просто ей така?
— Просто ей така.
Тя се загледа през люка за известно време, после се обърна към мен.
— Да, може да се каже, че ме притежаваш в известен смисъл.
— Не говорех за теб — казах. — Говорех за този самолет.
— Зная, но все едно, вярно е. Притежаваш всички, които работят за теб, макар и да не го чувстваш. Парите го правят.
— Парите правят много неща за мен — уверих я аз.
— Тогава защо не си купиш обувки?
Погледнах към обутите си с чорапи крака.
— Не се притеснявай — успокоих я аз. — Имам обувки. Някъде из самолета са.
Тя се разсмя, после пак стана сериозна.
— Парите могат да ти купят време. Освен това ти дават възможност да правиш хората такива, каквито ти искаш.
Повдигнах едната си вежда.
— Не знаех, че освен актриса си и философка.
— Все още не знаеш дали съм актриса.
— Дано да си — казах аз. — Иначе ще заприличам на глупак. Очите й пак станаха сериозни.
— А това няма да ти се хареса, така ли?
— Не би харесвало никому — казах аз. — Аз не се различавам от другите.
— Тогава защо го правиш, Джонас? Не ти е нужно. Парите не са важни за теб. Защо искаш да правиш филми?