Облегнах главата си на седалката.
— Може би защото искам да ме запомнят с нещо друго, освен като производител на барут, самолети и пластмасови чинии.
— С това ще те помнят повече, отколкото с филмите.
— Така ли? — обърнах глава и я погледнах. — За какво помниш един мъж? За трепетите, които ти е дал? Или за това, че е построил най-високата сграда в света?
— Помниш го за всичко — обясни тя. — Ако го е направил.
— Ти наистина си философка. Не знаех, че толкова добре разбираш мъжете.
Тя се засмя.
— През целия си живот съм била жена. А мъжете са първото нещо, което едно момиче се опитва да разбере.
Усетих как колелата докоснаха земята. Несъзнателно се наведох напред към кормилото — да предотвратя подскачанията. После се отпуснах. Странно нещо беше навикът. Човек приземяваше всеки самолет, независимо дали седеше зад контролите, или не.
Джени потръпна и се загърна с тънкото манто, когато първият повей на студен вятър нахлу през отворената врата. По земята имаше сняг, докато прекосявахме пистата към терминала.
Пред мен спря един шофьор и почтително отдаде чест.
— Колата ви чака, мистър Корд.
Джени продължаваше да трепери, когато влязохме в колата.
— Забравила съм колко студена може да бъде зимата — подхвърли тя.
След четиридесет и пет минути бяхме в хотел „Дрейк“. Заместник-управителят ни посрещна на входа.
— Радвам се да ви видя пак, мистър Корд. Апартаментът ви е готов. Обадиха се от кантората ви в Калифорния. — Той щракна с пръсти и като по вълшебство се появи един асансьор. В уединение се потопихме във великолепието му.
— Позволих си да ви поръчам топла вечеря, мистър Корд.
— Благодаря, Картър — отвърнах аз. — Постъпили сте разумно.
Картър ни отвори вратата към апартамента. Малка масичка бе приготвена в кътчето за хранене, а барчето бе заредено с неотворени бутилки.
— Щом телефонирате, мистър Корд, веднага ще ви донесем храната.
— Дайте ни няколко минути да се оправим, Картър — казах аз.
— Разбирам, сър.
Погледнах към Джени, която продължаваше да трепери от студ.
— Картър!
— Да, мистър Корд?
— Мис Дентън явно не е подготвена за студа. Мислите ли, че можем да уредим да й се достави едно топло палто?
Картър си позволи да хвърли мимолетен поглед към Джени.
— Мисля, че може да се уреди, сър. Норка, нали?
— Естествено — отвърнах аз.
— Много добре, сър. Веднага ще се погрижа госпожицата да си избере.
— Благодаря, Картър.
Той се поклони и вратата се затвори след него. Джени се обърна към мен с широко разтворени очи.
— Това е то! Мислех, че нищо вече не може да ме учуди, но това наистина ме изумява. Знаеш ли колко е часът?
Погледнах си часовника.
— Дванадесет и десет.
— Никой, ама абсолютно никой, не може да отиде на пазар за палто от норка след полунощ.
— Ние няма да пазаруваме. Ще ни ги изпратят тук.
Тя ме изгледа продължително, после кимна.
— О, разбирам — промълви тя. — Разликата е съществена, така ли?
— Разбира се.
— Я ми кажи. Какво те прави толкова важен насам?
— Плащам си наема.
— Искаш да кажеш, че държиш този апартамент целогодишно?
— Ами да — отвърнах аз. — Никога не зная кога ще ми се наложи да бъда в Чикаго.
— Кога беше тук за последен път?
Потрих си бузата.
— Преди около година и половина.
Телефонът иззвъня. Взех слушалката, после я подадох на Джени.
Лицето й се изуми.
— За мен? — попита тя. — Но никой не знае, че съм тук!
Влязох в банята и затворих вратата. Когато излязох след няколко минути, тя седеше на леглото с объркано изражение.
— Беше кожарят — пророни тя. — Искаше да знае какво предпочитам — светли или тъмни норки. И какъв размер.
— Какъв размер му каза?
— Четиридесети.
Поклатих глава.
— На твое място бих поръчал четиридесет и две. Никой не купува палто от норки номер четиридесет. Не си струва.
— Както казах, ти си луд! — каза тя. После се хвърли в прегръдките ми и ме притисна. — Но си симпатично луд!