— Какво става тук?
— Остави го, Джо — долетя гласът на Витъл зад мене и биячът изви глава.
— А, ти ли си, Сам? — Натискът върху гърдите ми отслабна.
Погледнах Еймос. Джени бе коленичила до него, като му разхлабваше връзката и разкопчаваше копчето на ризата.
Наведох се и аз.
— Припадък ли?
Джени вдигна поглед към мен.
— Мисля, че се касае за нещо повече — отвърна тя. — Целият изгаря от треска. Най-добре ще бъде да го закараме вкъщи.
— Добре — казах аз. Измъкнах свитък банкноти и хвърлих една стодоларова на бара. — Сметката за масата ми. — Вдигнах поглед и видях червенокосата, впила поглед в мен, с размазан от стичащите се сълзи грим. Измъкнах друга и я мушнах в ръката й. — Иди си изсуши сълзите. — После се наведох и като взех Еймос на ръце, тръгнах към вратата. Изненадах се колко е лек. Витъл взе палтата ни от гардеробиерката и ме последва навън.
— Живее само през два блока — каза той, когато положих Еймос в колата.
Беше някакъв мръсен, сив пансион; две котки стояха върху отхлупените боклукчийски кофи пред входа и ни гледаха със зловещите си жълти очи в нощта. Погледнах сградата през стъклото на колата. Това не беше място за болен човек.
Шофьорът изскочи навън и изтича да отвори вратата. Присегнах и я затворих.
— Карай обратно в хотел „Дрейк“ — заповядах аз.
Обърнах се и погледнах Еймос, проснат на задната седалка. Това, че беше болен, не променяше отношението ми към него. Но не можех да се отърся от чувството, че ако нещата се бяха развили малко по-иначе, собственият ми баща би могъл да лежи на неговото място.
9.
Докторът излезе и поклати глава. Джени излезе след него.
— Ще бъде добре, като се събуди сутринта. Някой му е дал да пие натриев емитал.
— Какво?
— Капки, които събарят — обясни Джени. — Упойка, един вид.
Усмихнах се. Предчувствието ми се оказа вярно. Витъл не бе оставил нищо на случайността. Аз исках Еймос, той ми го осигуряваше.
— Съвсем е отпаднал — добави лекарят. — Много уиски и малко храна. Трескав е, но с известни грижи ще се оправи.
— Благодаря ви, докторе — казах аз и станах.
— Няма нищо, мистър Корд. Ще се отбия сутринта да го видя пак. А вие, мис Дентън, му давайте онези таблетки, по една на всеки час.
— Ще го сторя, докторе.
Лекарят кимна и излезе. Погледнах Джени.
— Чакай. Не е нужно да стоиш цяла нощ и да се грижиш за този мърляч.
— Няма значение — отвърна тя. — Не за първи път ще седя до леглото на болен.
— Не за първи път ли?
— Разбира се — тя ме погледна дяволито. — Не съм ли ти разказвала, че съм дипломирана медицинска сестра?
Поклатих глава.
— Колежът „Сейнт Мери“, в Сан Франциско — продължи тя. — Хиляда деветстотин тридесет и пета. Една година работих като сестра. После се отказах.
— Защо се отказа?
— Уморих се — отвърна тя и очите й станаха безизразни. Разбрах, че не бива да настоявам. Беше си нейна работа, така или иначе.
— Ще пийнеш ли нещо? — попитах аз, като отидох до барчето.
— Не, благодаря — поклати глава тя. — Слушай, безсмислено е да седим и двамата цяла нощ. Защо не легнеш да си починеш малко?
Погледнах я въпросително.
— Нищо ми няма. Мога да се наспя сутринта. Тя пристъпи към мен и ме целуна по бузата.
— Лека нощ, Джонас. И благодаря. Мисля, че си много мил мъж.
Засмях се.
— Не си смятала, че ще те оставя да ходиш из Чикаго само по лекото ти манто?
— И за палтото също. Но не само за него — каза бързо тя. — Чух го какво каза за теб. И въпреки това ти го доведе тук.
— Какво друго можех да сторя? Не можех да го оставя да лежи там.
— Не, разбира се — каза тя с широко отворени очи. — Върви сега да си легнеш.
Обърнах се и влязох в спалнята. Беше тъмна и кошмарна нощ. Виждах в сънищата си как Еймос и баща ми ме преследват из една стая и всеки от двамата се опитваше да ме накара да постъпя така, както той искаше. Но аз не ги разбирах — говореха неразбираемо. После Джени, или може би Рина, влезе в стаята, облечена в бяла престилка, и двамата подгониха нея. Опитвах се да ги спра и най-после успях да я измъкна от стаята и да залостя вратата. Обърнах се и я взех в прегръдките си, но се оказа, че това е Моника и тя плачеше. После някой ме залепи за стената и аз се взрях в лицето на бияча от „Ла Паре“. Той насочи запалено фенерче в очите ми и светлината се усилваше все повече и повече, и повече.