Отворих очи и примижах. Слънцето ме заливаше от прозореца и беше осем сутринта.
Джени седеше във всекидневната с каничка кафе и препечени филийки пред себе си.
— Добро утро. Ще пийнеш ли кафе?
Кимнах, после се отправих към стаята на Еймос и надникнах вътре. Лежеше по гръб, заспал като бебе. Затворих вратата, отидох до кушетката и седнах до нея.
— Сигурно си уморена — казах аз и взех чашката кафе.
— Малко. Но след известно време преставаш да чувстваш умората. Просто продължаваш. — Тя ме погледна. — Говореше за теб.
— Така ли? Нищо хубаво, предполагам.
— Обвинява се, че ти е разрушил брака.
— Всички бяхме виновни — обадих се аз. — Вината не беше повече негова, отколкото моя или нейна.
— Или на Рина Марлоу?
— Най-малко на Рина — бързо се застъпих аз. Взех цигара. — Главното беше, че Моника и аз бяхме съвсем млади. Въобще не трябваше да избързваме да се женим.
Тя взе чашата с кафе и се прозина.
— Може би сега е твой ред да си починеш — казах аз.
— Мислех да остана до идването на лекаря.
— Иди си легни. Ще те събудя, когато дойде.
— Добре — прие тя. Стана и тръгна към спалнята. После се обърна и се върна да вдигне палтото от норки от креслото.
— Няма да ти е нужно — казах аз. — Оставих леглото затоплено.
Тя отри лице по кожата.
— Много е приятно.
Влезе в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Напълних пак чашата с кафе и вдигнах слушалката. Изведнъж се почувствах изгладнял. Поръчах да ми донесат двойна порция шунка с яйца и нова каничка кафе.
Еймос се появи, докато закусвах. Беше увил около себе си едно одеяло като тога. Затътри се към масата и ме загледа отгоре.
— Кой ми е задигнал дрехите?
На дневна светлина не изглеждаше толкова зле, колкото снощи.
— Изхвърлих ги — отвърнах аз. — Седни да закусиш.
Той остана изправен. Мълчеше. След миг огледа апартамента.
— Къде е момичето?
— Спи — обясних аз. — Цяла нощ стоя будна да се грижи за теб.
Той се замисли върху казаното.
— Припаднах ли?
Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Не му отговорих.
— Така си и помислих — каза той и кимна. После простена. Вдигна ръка към челото си и едва не изтърва одеялото. — Някой ми е сипал упойка — каза той обвинително.
— Опитай да хапнеш. Разправят, че храната е витаминозна.
— Трябва да пийна нещо — настоя той.
— Заповядай. Барчето е ей там.
Затътри се към бара и си наля една чаша. Изпи я бързо, като направо я лисна в гърлото си.
— Ах! — възкликна той и веднага си наля втора. Цветът на лицето му започна да се възвръща.
Дотътри се обратно до масичката с бутилката уиски в ръка и се отпусна в креслото срещу мен.
— Как ме откри?
— Лесно. Просто проследих чековете без покритие.
— О — каза той. Пак си напълни чашата, но този път я остави на масичката пред себе си. Изведнъж очите му се насълзиха.
— Нямаше да е толкова зле, ако беше някой друг, а не ти.
Не му отговорих; продължих да закусвам.
— Не знаеш какво нещо е да остарееш. Да загубиш уменията си.
— Ти не си ги загубил — обадих се аз. — Съзнателно ги пропиляваш.
Той вдигна чашата с уиски.
— Ако предложението ми не те интересува — предупредих аз, — давай и изпий и тази чаша.
Той се взря напрегнато в мен. После загледа малката чашка с кехлибарената течност в ръката си. Ръката му трепна леко и част от уискито се разля по покривката на масата.
— Кое те прави такъв благодетел тъй ненадейно?
— Не съм — отвърнах аз. Взех си чашата кафе и му се усмихнах. — Съвсем не си се променил. Все още считам, че си световен шампион по курвалък. Ако зависеше от мен, не бих те докоснал дори с прът за овчарски скок. Но Форестър те иска за ръководител на завода в Канада. Проклетият му глупак не те познава като мен. Все още мисли, че си най-страхотният.
— Роджър Форестър, а? — запита той. Бавно чашата уиски се върна на масата. — Той изпробва „Либърти Файв“, който конструирах в края на войната. Казваше, че била най-хубавата машина, с която някога е летял.